Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Нощна музика

English
Търсене
104 MHz в София

Интервюта

„Изкуството е пътят”, вярва легендарният американски тромбонист Джигс Уигам, за когото музиката е празнуване на живота

Днес наричат виртуозния американски музикант Джигс Уигам Краля на тромбона. Неговата любов към музиката и към този инструмент запалва баща му, докато Джигс расте в малка ферма в Охайо. Своята професионална кариера започва през 1960 г. в Оркестъра на Глен Милър. Освен инструменталист, Джигс Уигам е и композитор, аранжор, диригент, преподавател; президент e на Международната тромбонова асоциация. В София той гостува за първи път, за да открие на 7 март в „София лайв клуб” с биг бенд „Брас асоциация” третото издание на фестивала на духовата музика Brazzobrazzie.

Организаторите на фестивала Brazzobrazzie, в който ще участвате, го описват като покана да празнуваме брас музиката, а също така и да празнуваме радостта от живота. Какво за Вас е брас музиката?
Много точно са го казали организаторите на фестивала – празнуване на живота. Като музиканти имаме огромното щастие да създаваме музика. Това е нашето богатство – то не е финансово, защото има много хора, които изкарват повече пари от нас, но ние имаме радостта от музиката. А това е най-важното. За мен музиката е част от любовта, а любовта е най-важното нещо в живота. Така че музиката е точно това – празнуване на живота, на любовта.

Джигс Уигам започва професионалния си път в музиката едва на 17 години като първи и соло тромбон в Оркестъра на Глен Милър. Две години по-късно е първи и соло тромбон в бенда на големия новатор в музиката Стан Кентън. През 1965 г., когато е на 22 години, става водещ солист на Kurt Edelhagen Jazz Orchestra в Западногерманското радио и телевизия в Кьолн. От 1984 до 1986 г. е ръководител на Щвейцарския радиооркестър, а от 1995 до 2000 г. е главен диригент и художествен ръководител на Берлинския радиооркестър. Днес Джигс Уигам е титулован професор и ръководител на катедрата по джаз музика в Университета по музика и танц в Кьолн, ръководител на катедрата за джаз и популярна музика в Университета по музика Hanns Eisler в Берлин и гостуващ професор в Guildhall School of Music and Drama в Лондон.

Опишете майсторството на свиренето на тромбон – както сте го овладели, както го упражнявате, както го преподавате.
Благодаря за оценката – но аз съм далеч от това да съм майстор. Трябва да извървя още дълъг път към това постижение. Не мисля, че някой, когото познавам – а аз съм свирил с много, много големи музиканти, някога е имал усещането, че е майстор. Можем само да се опитваме да достигнем тези върхове. Всеки е толкова е добър, колкото е добър в този конкретен момент. Това е добре, защото виждаш пътя пред себе си. Същото е като в голфа – не играеш срещу някого, а даваш най-доброто от себе си. По пътя към майсторството няма победа, която да ознаменува финала му – всеки ден е стремеж да бъдеш по-добър и по-добър. Когато свириш на тромбон или на какъвто и да е друг инструмент, и приемеш за дадено, че си толкова добър като музикант, колкото добре можеш да свириш в този момент, си даваш спокойствие. Ако свиренето те напряга – какъв е смисълът да го правиш? В този случай само се лишаваш от удоволствие и от радостта да създаваш музика. Същото е като да целуваш – ако в този момент си мислиш дали се справяш добре, не можеш да се насладиш на мига. Забавлението превръщаш в задължение... Майсторството е в това постоянно да се опитваш да си все по-добър – и понякога си съвсем близо, а понякога не си, но... Това е животът.

Началото на пътя Ви в музиката е свързан с работа в оркестрите на Глен Милър и Стан Кентън. Какъв отпечатък остави това силно начало?
Глен Милър, Стан Кентън – те са мои учители, мои бащи. Аз имам много бащи, що се отнася до музиката, а и родният ми баща свиреше на тромбон. Той е причината изобщо да посегна към този инструмент. Бенд лидерите, с които съм работил – сред тях са също и Каунт Бейзи, Рей Маккинли, Бърт Кемпфърт – ме научиха какво да правя, как да го правя. Те много се различаваха един от друг. Стан Кентън беше едър мъж, два метра висок – и музиката, която създаваше беше такава – мощна. Каунт Бейзи беше дребен на ръст, много тих – говореше малко – но когато говореше, говореше мъдро. Оформих се като музикант под влиянието на хора, които бяха толкова различни един от друг. Свирил съм и с много солисти – Декстър Гордън, Ела Фицджералд – и всеки от тях беше ярък характер в музиката. Всички те бяха истински, бяха верни на себе си. Както имаме една поговорка: „Бъди себе си, всички останали личности са заети”. Много е хубаво да намериш собствения си глас, когато си попаднал под влиянието на толкова много, толкова различни големи музиканти. Музиканти, с които съм свирил, които съм слушал – като Барток, Бетовен, Бах, Чарли Паркър... Всички те са оказали влияние върху живота ми. В своята музика не звуча като Бетовен, нито като Барток, но тяхната музика е станала част от мен и това се отразява на начина, по който свиря. Не знам как свиря днес, но се надявам да свиря по-добре, отколкото вчера, а утре – да свиря по-различно, отколкото днес – не задължително по-добре, може и по-лошо да е, но важното е непрекъснато да се опитваш да бъдеш креативен. Така чувствам нещата, така правя. Понякога успяваш, друг път – не.

Споменахте имената на хора, които са истински легенди. Как бихте описали пътя към величието в музиката, към присъствието в нея завинаги?
Легенди са тези музиканти, които оставят отпечатък у слушателя. Слушайки музиката ми, някой може и за мен да каже, че съм легенда, но аз не се възприемам така. Отраснах в малка ферма в Кливланд, Охайо, в семейство, което нямаше големи материални възможности. И сега, когато някой ми звънне по телефона с покана да изнеса концерт, си мисля, че са сбъркали номера. Казвам си: „Не може да търсят мен“. Наистина така чувствам нещата – в случая не проявявам фалшива скромност. За мен е чест, че мога да свиря с такива велики личности, но никога не се чувствам, че съм дори близо до тях. За мен е радост, удоволствие и чест да свиря по целия свят. Дори не съм мислел, че това ще ми се случи. Както казват днес – много е яко.

Списъкът с музикантите, с които Джигс Уигам е свирил и записвал през продължаващата повече от 50 години негова музикална кариера, е безкраен. В него са записани имената на Ела Фицджералд, Сара Вон, Джуди Гарланд, Пати Остин, Каунт Бейзи, Тони Бенет, Ди Ди Бриджуотър, Майкъл Бубле, Рей Чарлз, Бил Еванс, Стан Гец, Аструд Жилберто, Дизи Гилеспи, Куинси Джоунс, Дона Самър, Уайклиф Гордън.

Създаването на вечна музика – какво е нужно, за да живее тя завинаги?
Честност. Честност. Това е. Честността, почтеността – те са важни в абсолютно всичко. А днес не се котират особено високо. Липсата на почтеност виждаме в политиката, в поведението на световните лидери, в бизнеса. Но за музиката имаме инстинкт. Животните живеят чрез инстинктите си, иначе са обречени. Инстинктите гарантират тяхното оцеляване – така е и за нас, хората. От хиляди години насам обаче се опитваме да се изолираме от инстинктите си, защото разчитаме все повече на осмислянето, оставяме интелектът да ни води. Интелигентността, разбира се, е много важна, но също толкова важно е как усещаме музиката, изкуството, живота. А за честността имаме остри сетива – усещаме, когато нещо е не както трябва. Един от проблемите на популярната музика – нямам нищо против нея – тя е като пуканките – ядеш, но не се насищаш – е, че в основата й стои шоуто. Шоуто е зрелищно – със светлини, с танци, с прекрасна хореография, но когато стигнеш до същинската ядка – тя е толкова малка. Нямам нищо против, не завиждам на хората, които по този начин изкарват купища пари, и не че тази музика е лишена от честност, но тя не е тази честност, която проявява Йохан Себастиан Бах. Или пък Чарли Паркър. При тях вече наистина говорим за честност, а също и за почтеност.

Изкуството има способността да ни води по пътя напред.
Изкуството е пътят. Ти служиш на музиката и на изкуството въобще, не служиш на себе си. Винаги се опитваме да постигнем нещо от любов към музиката, а не за да станем богати и известни – това го оставяме на поп музикантите – няма лошо, това е техният избор. Вижте само наследството на творци като Рембранд и Пикасо. Музиката като изкуство има притегателна сила за нас, хората. Звукът, майсторството, творческият дух – те говорят на нашите инстинкти. Мисията ни като творци е да покажем ясно това на всички останали. И още нещо – не можеш да отхвърлиш любовта. Ако обичаш нещо, правиш го. Това е. Невъзможно е да кажеш, че не обичаш нещо, но да продължиш да го правиш. Няма как да се получи.

Наред с многобройните си ангажименти като солиращ тромбонист и преподавател, Джигс Уигам ръководи и няколко оркестъра – той е диригент на BBC Big Band във Великобритания, артистичен директор на Berlin Jazz Orchestra, музикален директор на Brandenburger Youth Jazz Orchestra и артистичен директор на Германския национален младежки джаз оркестър BUJAZZO.

Какво прави един бенд лидер наистина добър – от Вашия опит като музикант в оркестри и като ръководител на оркестри?
Въпросът Ви е много добър. Защото има мнозина музиканти, които са изключителни като инструменталисти, но не могат да ръководят оркестър. Мисля, че най-доброто, което може да направи един бенд лидер, е да позволи на музикантите да свирят, да ги насърчи, да им помогне да свирят така, както не са си и мислели, че могат. Това научих от Стан Кентън, който имаше невероятния талант да ни кара да се чувстваме по този начин. Освен да насърчаваш музикантите, трябва и да им дадеш тяхната лична свобода. Това пък беше неоспоримо качество на Дюк Елингтън. Всеки музикант в неговия оркестър беше звезда, ярка личност, силна индивидуалност. Понякога диригентите – и тази грешка допускат твърде много диригенти – издигат егото си като стена пред музиката. В музиката няма място за егоизъм. Тя е по-силна от егото. Тя е по-важна. „Аз.” Кой съм аз? Моята роля е да направя възможното да се роди добрата музика. Моето мото в музиката – като инструменталист, като преподавател, като бенд лидер – е, че нашата работа е да служим на музиката. Защото тя е много по-важна.

На 7 март след 21 ч. Джигс Уигам за първи път излиза пред българската публика с музикантите от биг бенд „Брас асоциация”, за да открие третото издание на фестивала на духовата музика Brazzobrazzie. Междувременно провежда тридневен майсторски клас при отворени врати.

Какви са първите Ви впечатления от биг бенд „Брас асоциация“? Разкажете ни и за програмата, която ще представите.
Подбрал съм музика, която много харесвам. Мога да я опиша като модерна биг бенд музика. Тя е в традициите, положени от Каунт Бейзи и Дюк Елингтън, но е с модерно звучене. А впечатленията ми от оркестъра мога да събера само в една дума: превъзходен! Какво повече мога да кажа – музикантите са страхотни! И са изключителни като хора. Това също е много важно. Не просто добри музиканти, а изключително добри музиканти. И прекрасни хора. Наистина прекрасни!

Подобни