Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Уикенд настроение

English
Търсене
104 MHz в София

Интервюта

Милчо Левиев в „Джаз истории“ I: ученик на Панчо Владигеров и ръководител на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, музикантът събира в изкуството си джаз, класика и фолклор

В писмо от Америка до своя приятел Румен Петров – Хъмфри, Милчо Левиев пише: „В края на краищата животът е дар, ще умрем така или иначе – защо да не опитаме да направим най-доброто, което можем, докато сме тук!“

В „Джаз истории“ разказва Милчо Левиев – пианист, композитор, диригент, аранжор; солов изпълнител, оркестров ръководител – на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, лидер на формации, сред които „Джаз фокус’65“ в България и Free Flight в САЩ, записвал албуми и изнасял концерти с Дон Елис, Ал Жеро, Били Кобъм, Рой Хейнс, Арт Пепър, Аирто Морейра, Дейв Холанд, Чарли Хейдън; обичан с работата си с Теодосий Спасов и Анатоли Вапиров измежду многобройните музиканти, с които е творил. Той е най-младият член на Съюза на българските композитори, който демонстративно напуска, несъгласен с натиска върху изкуството.

В това издание на „Джаз истории“ с Милчо Левиев:

- Ранните джазови влияния са In the Mood на Глен Милър, рапсодия „Вардар“ от Панчо Владигеров и „Рапсодия в синьо“ от Джордж Гершуин.
- Панчо Владигеров го учи да импровизира и да черпи от извора на народната традиция.
- Разпределен в Пловдивския драматичен театър, Милчо Левиев създава джаз версия на „Когато розите танцуват“ от Валери Петров.
- През 1962 г. става третият ръководител на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия. Още първите му пиеси са с фолклорни елементи и не се посрещат добре от някои от музикантите, а партийните стражи се опитват да възпрепятстват навлизането на джаза в репертоара на оркестъра. Следват ловки маневри за заобикаляне на цензурата.
- Милчо Левиев поставя джаза в основата и на преподавателската си работа в Студията за естрадни певци.

Първи влияния

Когато майка му попитала по телефона неговата учителка по пиано какво свири Милчо, тя отговорила: „Каквото му идва отвътре.“ „Нека така да продължи.“ – насърчила майка му. От дете цялата радост, която музиката му носи, Милчо Левиев изразява на пианото, а три музикални произведения го насочват по пътя, която ще следва през десетилетията.

Беше края на войната, 1945 г. Аз бях на 7 години, роден съм през 1937 г. Комунистите не бяха взели властта веднага – гледах американски филми, сред които един, в който Глен Милър свиреше In the Mood. Първото ми впечатление за джаза дойде от тази мелодия. Пиесата е в блус схема, което тогава не знаех. Извадих нотите на пианото. Един Господ знае как съм я свирил, но съм налучквал.

Следващото голямо впечатление е преди да вляза в Музикалното училище в Пловдив, което трябва да е било 1949 – 1950 г., когато съм бил на 11 години. Чух по радиото рапсодия „Вардар“ от Панчо Владигеров. Радиото постоянно си вървеше вкъщи и като чух тази мелодия, попитах майка ми коя е. Тя знаеше: „Това е рапсодия „Вардар“ на Панчо Владигеров – голям композитор!“ Аз полудях от густо.

И третото – един мой съученик беше намерил нотите на „Рапсодия в синьо“ от Джордж Гершуин. Още не я бях слушал. За първи път я чух, докато я свиря. И досега помня как той ми даде нотите – около 40 страници – и настоя до сутринта да му ги върна. Преписах ги веднага. В България през 50-те, по времето на Сталин, ти да имаш „Рапсодия в синьо“ бе светотатство. Ние бяхме съседи: „Аз ти вярвам, но всичко може да стане – някой да види, да пита какви са тези работи тук.“ – обясни той.

Това бяха най-големите ми впечатления, които – не бих казал, че са оформили насоката ми като музикант, но до голяма степен го направиха. „Рапсодия в синьо“ е първото голямо смесване на класическа музика с джаз. Тя никога няма да умре! Тя е като Петата симфония на Бетовен – милиарди пъти е свирена. Тогава нищо не съм знаел за смесването на жанровете, какво е джаз, но някак си съм усетил, че това ми харесва – мешана салата, да не е само домати, например, колкото и хубави да са. И цял живот вече смесвам джаза с български фолклор, с друга етническа, с класическа музика…

След като свири стотици пъти „Рапсодия в синьо“, през 2014 г. Милчо Левиев я изпълнява отново с Бигбенда на БНР и хор „Космически гласове“ с диригент Ваня Монева в албума „Пътешествие в два свята“. Както казва в посвещението си към албума музикантът: „Този проект отразява досегашния ми опит и творческо кредо за смесване на музикални идиоми – джазови, класически, ектнически, поп и рок. „Рапсодия в синьо“ е творба, която съпровожда творчеството ми от десетилетия. Свирил съм я стотици пъти, правил съм аранжименти за различни формации, но този е най-амбициозният. Такава е и житейската ми концепция, изградена върху различни човешки култури, защото винаги съм се интересувал повече от приликите, отколкото от разликите между хората.“

Панчо Владигеров го учи да черпи от извора на българския фолклор

Обикнал музиката и чрез рапсодия „Вардар“ от Панчо Владигеров, Милчо Левиев става негов ученик в Консерваторията. Най-ценният урок – да използва в композициите си богатството на българския фолклор.

Той на всички ученици го казваше: „Имаме съкровищница, извор, който не пресъхва.“ Той беше гений! Беше като малко дете. Никога не говореше за музиката – свиреше и по този начин показваше. Занасям му домашната си работа. Той сяда отляво, аз свиря, той слуша и ме гледа. И след малко взима един дебел червен молив и, както са двете страници, зачертава – и ме гледа! Той ти взима темата и започва да свири като джазмен – импровизира. И така се учиш как да пишеш музика. Стравински е казал гениална фраза: „Музикалната композиция е една „замразена“ импровизация.“ Това е! Като седнеш, импровизираш. С тази разлика, че импровизацията като я изсвириш – това е. А тук, като си го запишеш, и не се изглагаш. (Смее се.)

Винаги съм казвал – в изкуството майсторството е задължително. Занаята ако не го знаеш, колкото и талантлив да си, нищо не можеш да направиш. На български „занаят“ звучи малко отрицателно: „А бе, остави го, той е един занаятчия!“ Занаята, майсторството, сръчността – това трябва да го имаш! Всички големи композитори са го притежавали. Да не говорим, че са учили в чужбина. Панчо Владигеров – в Германия, Любомир Пипков – във Франция. Майсторството са го усвоили. Как можеш да си писател, без да знаеш езика?! А в музиката трябва да знаеш различни музикални езици. Един съвременен композитор, който не знае езика на джаза, не може да бъде съвременен композитор. Както и един съвременен джазмен, ако не знае какво става в другите стилове музика – какъв джаз ще пише?

И фолклорът постоянно присъства в творчеството на Милчо Левиев – той е в първите му пиеси като ръководител на Бигбенда на Българското национално радио, той създава и първата му връзка с Дон Елис, който го кани в Съединените щати. След това в репертоара на неговия оркестър с модерен експериментален звук влизат пиеси на маестрото като „Сладка питка“ и Bulgarian Bulge.

Първо назначение: музикален ръководител на Пловдивския драматичен театър

Като студент Милчо Левиев пише първите си творби – Пиано сонатина (1955 г.), Вариации върху тема от Корели – за пиано и симфоничен оркестър (1956 г.), Соната за цигулка и пиано (1957 г.) с версия за оркестър (1988 г.), Малка старинна музика – за симфоничен оркестър (1959 г.), Струнен квартет (1960 г.). През 1959 г. е удостоен с втора награда на Международния младежки конкурс за композиция във Виена, Австрия. Завършил Консерваторията, Милчо Левиев е разпределен в Пловдивския драматичен театър, където обаче, оказва се, няма щат за композитор.

Аз съм разпределен от Министерството на културата, отивам с тапия. Но директорът Молевски казва: „Другарю Левиев, те хубаво са Ви пратили, но аз нямам бройка!“ А толкова се радвах, че ме разпределят в Пловдив! Баща ми, майка ми, брат ми са живи, младо момче още – на 23 години. От това по-хубаво… Директорът спаси положението – разтърча се, назначи ме на щата на втория пожарникар. Молевски, много готин, вика: „За какво са ни двама пожарникари?“ За композитор ми плащаха отделно. Някои по-простички актьори едва ли не стачка вдигнаха – как съм щял да получавам повече пари от тях. Защото към основната заплата от 80 лв. за композитор ми плащаха отделно.

По това време Пловдивският театър е в разцвет.

Разтуриха Бургаския театър. Другарчетата така правеха – като видят Юлия Огнянова там, Слабаков, всички заедно – това е много опасно. Защото те започват да правят Йонеско, модерен театър, защото са настрани от София. Като ги усетят, веднага ги разпердушинват. В Пловдив изпратиха Юлия Огнянова и пак я „чупиха“, Слабаков дойде със съпругата си и стана един театър – страшен!

Така на сцената на Пловдивския драматичен театър се появява джаз версия на „Когато розите танцуват“. Тази лирична пиеса на Валери Петров вече има втори вариант, преработена от автора и режисьора Гриша Островски – с песни от Петър Ступел, с допълнителни любовни двойки и със сценични феерии. В столичния Сатиричен театър спектакълът се играе в продължение на 4 сезона, като има над 100 представления. Диригент е Димитър Вълчев. В актьорския състав са Татяна Лолова, Невена Коканова, Никола Анастасов, Иван Андонов, Васил Попов. В него първата си роля като част от тази трупа изиграва Вели Чаушев, разказва пред Джаз ФМ изпълнителят на една от главните роли Ицко Финци, който участва и в постановката в Младежкия театър, в която музиката е написана от Кирил Дончев. В Пловдив обаче се появява необичайна версия на „Когато розите танцуват“ – като мюзикъл със заглавието „Розите“ и с джаз, композиран от Милчо Левиев.

Ние направихме добър театър – не колкото Бургаския, но представихме някои неща от София. Направих мюзикъла „Розите“ по „Когато розите танцуват“. Режисьорът не беше особено добър, но актьорите бяха страшни! Бай Пандо Шопов играеше Стареца. На мястото на Ицко, който играеше Младия човек, имаше един млад актьор. Стана чудесен спектакъл! Разбира се, от София се направиха, че такова нещо няма. Аз го гледам в София – там играеше Ицко Финци, Гриша Островски беше режисьор… Не го направихме толкова хубаво, но аз го направих като мюзикъл с джаз. От София идваха хора да го гледат. Васил Казанджиев каза: „Ей, майна! Какво става тук, с тези джазове!“ Разбира се, покри се всичко, и най-страшното е, че имаше запис, който се изгуби. Но някои от нотите успях да ги спася. Така го нарекохме – мюзикъл. Актьорите не бяха певци, но пееха страшно, защото аз ги ръководех. Не че съм по-добър от Петър Ступел, който написа много хубава музика, но тя беше малко в стил „Царицата на Чардаша“ – оперета повече, отколкото мюзикъл. Истинският мюзикъл съдържа джаз елементи – Коул Портър, Гершуин – аз от там съм се учил.

Паралелно в този период – от 1960 до 1962 г. – Милчо Левиев преподава камерна музика в Държавното музикално училище в Пловдив. Директорът на Драматичния театър Молевски е човекът, който насърчава маестрото да приеме позицията на ръководител на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия след уволнението на Емил Георгиев от този пост през май 1962 г.

Той ме накара да отида в бигбенда. Знаете – Емил Георгиев го уволниха. Отива на концерта и микрофони за залата няма. И правилно човекът отказва да излезе на сцената. Кой го интересува тук 1000 души?

Датата е 8 май, 1962 г., концерт за Деня на радиото и телевизията. След първата част с танцувална музика идва ред на вокалистите, но за тях няма микрофон за залата. Емил Георгиев отказва да продължи концерта. Тогава в ефира на радио „София“ има над 20 минути тишина. Слушатели звънят да не би да е станал преврат и властта да е паднала. Това е епохата на размразяване при Хрушчов, който дори лично одобрява издаването на творбата на Александър Солженицин „Един ден от живота на Иван Денисович“ за ГУЛАГ.

Емил казал: „Няма да започна концерта, докато певците нямат микрофон.“ Как може певец да е пред бигбенд и да няма микрофон?! Това са пълни идиоти! И го уволняват.

На другия ден Любен Чакъров, който е гаулайтера на всички оркестри, мисля, че от партията беше един от най-главните като партиен отговорник на радиото, добър човечец, но малко простичък… обажда ми се по телефона. Аз съм в Пловдив, вече назначен, работя, щастлив, вече втора година в театъра и съм много доволен и никаква София не ми трябва. И Чакъров се обажда, сигурен, че веднага ще взема работата: „Другарю Левиев, положението е ужасно! Отиваме след две седмици на Младежкия фестивал в Хелзинки…“ „И защо е уволнен другаря Емил Георгиев?“ – питам аз. „Направи нещо ужасно. Хората чакат с хиляди, той не почва концерта.“ – отвърна той. Обадих се на Емил Георгиев – не бяхме много близки, говорим си на „Вие“: „Вчера какво е станало?“ Той: „Вече са ти казали. Защо?“ Казах му, че са ми се обадили да ми предложат неговия пост. Не съм като някои други – когато те сменят, той не ти се обажда. Помолих го за съвет и той каза: „Вземи длъжността веднага, защото ще назначат някой тъпанар и ще стане много лошо.“ Благодарих му. Отивам при Молевски да му разкажа: „Веднага тръгвай за София!“ – нареди той. Казах му, че тук ми харесва. „Няма да ти харесва скоро!“ – отвърна. Беше партиец, но беше готин, насърчаваше модерното – и него го махнаха. Каза: „Като останеш тук, не гарантирам този театър след една – две години дали ще е тоя театър.“

Милчо Левиев оглавява Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия

Милчо Лeвиев става третият ръководител и основен диригент на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия – след Жул Леви и Емил Георгиев – и внася нов заряд. Звукът на състава е наситен с повече джаз, суинг и блус, а джазът се примесва с фолклор. Първото непрекъснато тревожи цензурата, а второто предизвиква недоволството на някои музиканти.

Когато започнахме с българските пиеси – записахме „Студия“ (1962 г.) и „Блус в 9“ (1963 г.), Лиляна Цонева, всички партийци, се прехласнаха. Те не чуват нищо друго, освен, че нещо българско има. Партията ме приема, а някои колеги не ме приемат. Това не било джаз. И в един джукбокс идва Take 5 на Пол Дезмънд и Дейв Брубек и тогава нашите „професори“ по музика казаха: „А, може!“ „Папата“ разрешил, значи и ние можем да правим етно джаз. Отначало имаше много приказки: „Милчо е много талантлив, ама защо си губи времето с тези глупости? Какво ще е това в 9/8?!“

Искам официално да отбележа – първата идея да направя джаз в 9/8 – това е „Блус в 9“, дойде от Емил Димитров. Той беше разпределен в казармата в Пловдив и написа „Нашият сигнал“ в 9/8. Във Военния клуб в Пловдив през 1961 г. изнесе огромен концерт – малко хора го знаеха, но беше нашумял. Когато говорим за поп певец в България – това е той! Това е певецът със собствен стил, интелигентен.

Постепенно обаче добрите музиканти, като моите приятели Камилата, Вили Казасян – те го оцениха това нещо. Чичото, Димитър Ганев, ме похвали: „Браво, моето момче!“ И така тръгнаха нещата. „Фокусът“ дойде след това, разбира се.

Първата пиеса беше „Студия“, която не беше в неравноделен такт и етно елементите бяха не през цялата пиеса. Един критик каза: „Е, тя, „Студията“, е една танцова пиеса.“ Аз помолих този критик да изтанцува стъпките на „Студията“ точно как са. Аз не знаех, че съм написал танцова пиеса. „Студията“ по̀ я приеха веднага, защото е в 4/4, обаче изведнъж тръгва фолклорен елемент. И някой ме беше питал: „Ти защо не подготвиш слушателя?“ Няма! Изненадата в изкуството е важна. Изведнъж цъфват забрадка и цървули. Така стават тези работи – някой път – постепенно, друг път – изведнъж.

След това, като се окуражих, направих „Блус в 9“, после „Блус в 10“, „Блус в 12“, който има един документален запис, дирижиран от Вили – аз вече бях напуснал оркестъра. И пак да кажа официално. Пуснаха слух, че Вили е направил нещо, за да ме уволнят от радиото, за да може той да стане диригент. С Вили бяхме приятели, дори пишехме някои неща заедно. Когато започна да ми писва от тези събрания, на които трябваше да бъда и да ми нареждат да не свирим боса нова, че била подкопавала на братска Куба ча-ча-чато, казах на Вили да се стяга да става диригент. Попита защо, казах му, че повече не мога да издаяня. За една година си взе висшето образование и аз напуснах. Когато напусках, беше страшно. Онези отгоре възмутени: „Каква оставка?! Ти кой си, бе!“ „Милчо Левиев. Пише ли в Конституцията на Народна република България, че не мога да си подам оставката“ „Ама много голяма уста имаш, ще страдаш от нея!“ „Ще страдам, животът е страдание. Какво да правя?! Иначе съм добре.“

До този момент остават още две години, а напускането е катализирано от забраната на пиесата „Антивалс“. Сега сме все още в 1963 г. – Милчо Левиев пише за Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия първата българска джазова композиция в неравноделен размер – „Блус в 9“. Като ръководител и диригент на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия Милчо Левиев среща любовта в лицето на певицата Росица Николова. За това ще разкажем в следващото издание на „Джаз истории“. Работата му изисква – и той с удоволствие го прави – да записва на практика с всички вокалисти от популярната ни музика.

С Мими Николова на бенефиса й на 28 юни 2018 г.

С Мими Николова записвах и с бигбенда, и с трио (първоначалния състав на „Джаз фокус’65 – Б. а.). Записвал съм с Ирина Чмихова, дори с Лили Иванова – без да присъствам на записа. Дадоха ми само плейбека да направя, тя си идва накрая сама и си записва – имам два-три записа. Кой ли не – Маргрета Николова, Георги Кордов, Кирил Семов, който беше страшен певец.

Плоча-картичка, с песента „Всяка младост е нова“ на Кирил Семов с автори Милчо Левиев и Радой Ралин. С нея „Балкантон“ честити новата 1966 г. на слушателите.

Като ръководител на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия Милчо Левиев прибягва до находчиви маневри, за да се излъже цензурата.

Джазът беше 1%. В репертоара имаше Куинси Джоунс, който го кръстих „Куински“. Ако е знаел тогава, че по-късно ще се ожени за Наташа Кински… Свиря Soul Bossa Nova, идва Чакъров и пита: „Другарю Левиев, какво е това?“ Казвам: „Страшно, страшно готин нов руски, съветски композитор, млад, неизвестен.“ „Как се казва?“ „Първото име не помня, но фамилията е Куински. Собственото име беше нещо с „Д“. „Дж“. И те така го написаха на плочата – „Дж. Куински.“ Това беше радиото. И аз се „чупих“.

На обложката на краткосвиреща плоча на „Балкантон“ след заглавието „Завещанието“ името на композитора е изписано „Дж. Куински“. Изпълнението е на Нада Кнежевич с Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия под диригентството на Милчо Левиев.

Поставя джаза в основата на преподавателската си работа в Студията за естрадни певци

Колкото и да са големи препятствията пред джаза, Милчо Левиев прави всичко възможно, за да го сложи в основата на музиката, както като ръководител на бигбенда на радиото, така и като преподавател в Студията за естрадни певци, където сред неговите ученички е Йорданка Христова.

Това го правехме в една камерна зала в зала „България“, там, където после репетирахме „Джаз фокус’65“. Йорданка Христова беше там. Имаше хора, които да им помагат повече в гласовите неща, но аз исках да ги „отворя“, че много важно е слушането на джаз и включването му в поп музиката и изобщо във всички жанрове. Трябва да знаеш джаз и блус – иначе поп музика няма, то всичко е блус. И Елвис Пресли е 12 такта блус. Всичко. Така че наблегнах с тях на джазовото образование – суингиране, фразиране. За гласа те си имаха други преподаватели. Както Вики Алмазиду сега обръща внимание на гласа, защото хората се стягат, не знаят как да пеят, изморяват се. А човек трябва, когато пее, да е лесно. И горе като пееш, да не крещиш, някои започват да вият горе, да не давам примери…

След като преподава на Йорданка Христова в Студията за естрадни певци и дирижира дебюта й със „Серенада“, той пише за нея музиката към „Една красива грешка“ по текст на Радой Ралин.

Радой Ралин написа текста и ми го показа. С него се бяхме сприятелили още в началото. Той ме откри – току-що бях дошъл от Пловдив. Представи ме на екипа за първата ми музика за филм – „Горещо пладне“. Какво направи той за джаза и хубавата музика! Той беше един рядък българин – такива, каквито сме имали дузина след робството насам. Той е от ранга на Алеко Константинов – не само като сатирик, а и за честност и доблест говорим тук. Той беше комунист преди 9 септември, не стана такъв след това, както някои.

Веднага си „паднах“ по текста на „Една красива грешка“, той е много провокативен. Реших да го направя в ритъма на ча-ча-ча на братска Куба и изведнъж тръгва един джаз! И Йорданка я направи чудесно и хората в зала „България“ станаха на крака. После много не се чуваше тази песен. И след това моят „Антивалс“ въобще не се чу тогава, като го написах. Това беше през 1966 г.

  • Разказа на Милчо Левиев можете да чуете чрез бутона „Аудио“.
  • В следващото издание на „Джаз истории“ с Милчо Левиев – вбесен от цензурата, музикантът напуска Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, работи със своя предшественик на поста Емил Георгиев за концерт и плоча на „Софийски оркестри“.
  • „Джаз истории“ се излъчва по Джаз ФМ в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч.
  • Можете да ни разкажете своите джаз истории на istorii@jazzfm.bg

На основната снимка: Милчо Левиев със Стефан Славов. От личния архив на Стефан Славов.

Подобни