Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Just Duets

English
Търсене
104 MHz в София

Интервюта

Милчо Левиев в „Джаз истории“ V: Нови забрани в България, а пътят към САЩ става все по-широк

Творец в свят на неспирни ограничения – постоянно налагана цензура върху репертоара, забранена пиеса заради подривно заглавие, опит за отмяна на концерт, спряна творба заради музикална сложност, манипулирани избори в творческа организация, закриване на Джаз клуба в София… Докато прозорците на светлина у нас се затварят, пътят на Запад пред Милчо Левиев се отваря от поредица събития. В книгата си „Живот в 33/16“ той пише: „Каква е мисията ни? Според мен човек трябва да върши това, което мисли за най-добро. Тук започва и тук свършва моята философия – може би защото не съм философ. Убеден съм обаче, че творецът е във всекиго, и във всички сфери на живота има място за творчество. А за да го има, нужно е да съществува поне относителна свобода. Такава тук преди нямаше. През 60-те години все още имах надеждите за демократизация, но след Чешките събития ми се скъсаха крилете. Ако човек бе със силно развито чувство за справедливост, трябваше да мине във вътрешна емиграция, да се пропие или да стигне до лагер. Заминах! Беше въпрос на съществуване… Липсата на свобода в тази страна ме беше изнервила до такава степен, до такава степен бях решил да напусна, че бях готов дори да не работя като музикант.“ Вратата към свободата отключва Кривото садовско хоро, към което музикантът се завръща неведнъж в своето творчество, както с оркестъра на Дон Елис, така и в по-късни години – в албума The Man From Plovdiv, записан през 1998 г. в Япония и издаден на следващата година.

Когато Милчо Левиев напуска Съюза на композиторите, властите обявяват, че е изключен за „хулиганство“

По-късно в досието си вижда, че Тодор Живков бил разкритикувал съюза, че прогонили младия автор.

Дадоха ми 100 страници от досието, в които е благосклонно към мен. Например, как Тодор Живков казал на Съюза на композиторите: „Вие го изгонихте, той е наш човек!“ А аз напуснах организацията, когато през 1969 г. се провеждаха избори за ново ръководство. Тогавашното бе много добро, но искаха да махнат всички свестни хора и на тяхно място да сложат от комунистическата партия. Ние бяхме окол 150 души, от които повече от 70% бяха от Комунистическата партия. Нищо не можеше да се скрие и разбрах, че са им казали да гласуват само за хората, които от партията посочат. Тогава отидох в съюза с едно писмо, в което казвам, че не мога да се съглася с липсата на социалистическа демокрация, че се задължават хората да гласуват по някакви други линии. Филип Кутев искаше да ме спаси: „Чоджум, изяж го това писмо. Ти си го писал пиян.“ Бях катерогичен: „Бай Филипе, напълно трезвен го написах.“ Той ме предупреди: „Глупост правиш, ти знаеш ли къде живееш?“ „Знам, затова искам малко да помогна.“ Остави ме: „Прави каквото щеш, казвам ти – глупост правиш.“ И ме изключиха за хулиганство. Протестното писмо, че няма демокрация не го показаха – как ще покажеш това нещо?!

За правотата в предупреждението на Милчо Левиев свидетелства донесение до Държавна сигурност, публикувано в сборника „Държавна сигурност и българското музикално изкуство“ от поредицата „Из архивите на ДС“ на наричаната за кратко Комисия по досиетата. В донесението пише: „Какво е положението сега? В съюза е доста успокоено – новият президиум, поради искрено изменения си състав, без да е особено активен, парира творческата диктатура на авангарда. Подобри се положението с награди, изпълнения, издавания и пр., но липсва необходимата активност. Например, след провокацията на Милчо Левиев – подава си оставката от съюза, тъй като според него изборите били фалшифицирани – не се взеха мерки и радиото продължава да пуска специални самостоятелни рубрики „Музика от Милчо Левиев“, а той идва всеки ден в съюзния клуб /без вече официално да е член/ и създава настроения.“ (КРДОПБГДСРСБНА – „Държавна сигурност и българското музикално изкуство“, стр. 328, текстът е редактиран за премахване на повторения и грешки)

Джаз клубът, на който Милчо Левиев е председател, е закрит заради диксиленд версия на химна на Кирил и Методий

Когато президентът Георги Първанов ми даде орден „Св. Св. Кирил и Методий“, разказах, че имаше Джаз клуб, който го закриха, защото направих диксиленд аранжимент на химна на Св. Св. Кирил и Методий. Казаха, че това е кощунство и затвориха клуба. Той се намираше в малко помещение на ул. „Дунав“, което после Светлин Русев взе за ателие. Пак Емил Георгиев помогна, наехме помещението и клубът съществува една година. Той беше повече като общество – изнасяха се лектории, аз говорех за джаза, Людмата говори, свирим…

Ханс Ретенбахер замества Любомир Мицов в „Джаз фокус’65“

Съдбовно за реализирането на желанието на Милчо Левиев да скъса с ограниченията се оказва запознанството с Дон Елис чрез австрийския басист Ханс Ретенбахер, който става част от „Джаз фокус’65“ за последното турне на състава в Германия по покана на бюрото Lipрmann + Rau.

Когато ни пуснаха за последен път в Германия, дойде австрийски басист – Ханс Ретенбахер. Прекрасен басист, защото нещо стана с Любчо Мицов, който по-късно загина в самолетната катастрофа с Паша Христова. Имахме спорове с него – прекрасен басист, не исках да го сменяме, но имам чувството, че той имаше предвид нещо друго да прави, с друг да свири. Предстоеше последното ни турне в Германия. Излъгахме, че Любчо се е разболял, а в България басист няма – това е вярно. Теодосий – той не можеше да свири тези работи, не беше на това ниво. Не можехме да паднем под нивото на Любчо, който беше с класи над другите басисти – и класически, и джаз – а на нас ни трябваше точно това. Камилата имаше страхотен слух, но нямаше тези познания, макар че суингираше най-добре. Позвънихме на продуцентите Lipрmann + Rau да им кажем, че нямаме басист. Те се зачудиха, но ги уверих, че е така. След два дни се обадиха, че са намерили басист, и то – един от най-добрите в Австрия. Помня как тримата с Банана и Пепи отидохме да го посрещаме на летището. Казал, че не може да носи бас, защото щяло да е много скъпо – и инструмент му бяхме намерили. Веднага го познах – появи се човек с калъф за лък на контрабас. Запознахме се. Страхотен басист! С него записахме пиесата „Спомени от утре“. Тя е от саундтрака към българо-германския филм, който първоначално трябваше да се нарича така – Remembrances of Tomorrow, но след това промениха заглавието на „Малки тайни“. Властите не харесаха заглавието: „Какви са тези модерни неща „Спомени от утре“?“ – и режисьорът го смени. Режисьор бе прочутият Волфганг Щауте, участваше Апостол Карамитев. Не знам защо покриха този филм, но и не беше кой знае какво – детективски филм за някакви шпиони от Запад.

Когато Ханс Ретенбахер дойде, му казах, че ни трябват две седмици репетиции. Той се удиви защо толкова дълго време. Но научи нотите наизуст, защото видя, че ние свирим без ноти. На турнето ни в Германия успехът ни беше голям – не искам да кажа, че по-голям от този с Любо Мицов, защото, например, фолклорните елементи той ги свиреше като гъдулка, а едно момче от Австрия не можем да го накараме да прави това. Така ги преправих аранжиментите, че да звучи, че все едно е бил винаги с нас. Той много ни хареса и на глас каза колко много му се иска да продължим да свирим, но го предупредих, че властите ще се отнесат към него като към шпионин.

Споменах му за Дон Елис и той ми каза, че се познава лично с него, макар че Дон е в Америка, а Ханс е в Австрия – два пъти свирил в концерти под неговото диригентство. Даде ми адреса му и ме насърчи да му пиша. Посъветвах се дори с мои приятели, свързани с партията и те ми казаха да пиша спокойно, но да е само за музика. И тъй като не знаех английски, ми го написаха: „Г-н Елис, чух Вашата музика и съм толкова възхитен! Аз също работя с неравноделни тактове… И му изпратих Садовското хоро на плоча, загърната в хартия. И скоро дойде неговият отговор: „Драги Милчо, I was blown away. Аз знам всички индийски ритми, но такова нещо… Всичките ли български песни са с толкова много ноти?“ Отговорих му: „Не, не, има и балади.“ Дон Елис умираше да дойде в България, защото оцени неравноделните тактове. Ние си мислим, че са само български – те идват от Индия, имат ги и турците, и гърците. Но в толкова бързо темпо ръченицата, както е, ги няма никъде в света. Дон Елис се побърка от това Садовско хоро – такова нещо не бил чувал. В Индия имат сложни, имат и до 70 осмини, но такава комбинация… Пита: „Това как се танцува?“ Отговорих му: „Трябва да го покажа с крака.“ И аз там го изтанцувах! Веднага ме покани: „Трябва да дойше! Току-що се освободих от един пианист. Можеш ли да дойдеш след седмица?“ Казах му: „Седем месеца.“ Той тогава нае друг пианист, докато ме изчака. И в крайна сметка мина близо година, докато ми дадат статут на убежище в САЩ. Когато му съобщих, че след месец тръгвам: „Готово, чакаме те, имаме турне!“

В писмото си от 31 август 1970 г. Дон Елис обещава на Милчо Левиев живот нелесен материално, но мечтан като поле за неговия талант: „Ще съм щастлив, ако дойдеш да свириш с нас! Знай обаче, че бендът не ти осигурява пълен работен ангажимент. Ще се наложи да си потърсиш някаква друга работа, за да си попълваш доходите. Но ти гарантирам, че всичката работа за мен ще изпълняваш ти – каквато и да е тя. (…) Вярвам, че наистина можеш да внесеш свой принос към джаза, да получиш признанието, което заслужаваш, както и да разгърнеш способностите си до пълен предел. (…) Каквото и да стане, не спирай да свириш и да твориш.“ И наистина Милчо Левиев прави точно това. На „Златният Орфей“ през 1970 г. „Сребърните гривни“ представят песента му „Есенно слънце“ по текст на Богомил Гудев. Точно преди да замине Милчо Левиев пише изпълнената от Георги Минчев песен към филма „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ на Методи Андонов по сценарий на Богомил Райнов. Само няколко месеца след неговото бягство, името му отсъства от списъка на авторите.

Написах песента и побегнах. Методи казал на Борис Карадимчев да използва песента в саундтрака към филма и така темата от моята песен звучи през цялото време. Излиза филмът, а моето име го няма в надписите. Чак като се върнах след промените, добавиха, че песента е от мен. Но музиката към целия филм е върху нейната основа. С Борето се майтапехме: „Ще те съдя!“ „Съди ме, тъкмо ще стана известен!“

Пътят на Запад започва от покана за участие на „Джаз фокус 65“, но властите, както често правят, не пускат цялата група да замине

За да ми запушат голямата уста, ми дадоха паспорт, но командировъчно нямам, защото не пускат един от четиримата от групата. На Пепи майка му беше в партията, затова внимаваха. Ние тримата сме безпартийни. На Тошето не му даваха, защото майка му и баща му били буржоазни. Аз ги поставях в затруднено положение – буржоазно семейство, но пък леля ми Жула беше партизанка. Баща ми беше търговец – не беше милионер – имаше магазин за автомобилни части в Пловдив, но от друга страна леля ми Жула дори беше сталинист. Реших да рискувам.

Заради известността ми, когато напуснах радиото, за да не стават скандали, казаха, че ме били освободили, за да имам време да се занимавам с квартета и да композирам. Те ме освободили?! Не са ме освободили, аз се освободих от тях! Две години мислех дали да напусна. Със съпругата ми Росица вече не живеехме заедно, а дъщеря ни беше на три и половина години. И това е много трудно решение! В Германия имам един приятел – Емил, мъдрец, велик човек, беше се установил там. Последния път, когато бяхме на Запад, две години преди това, той ми каза: „Сега му е моментът, нали се раздели с Росица?“ „Но дете имам.“ – отвърнах. „Детето ще е по-добре, ако ти отвън правиш нещо за него.“ – насърчи ме той. Същото ми каза и Богдан Богданов, бяхме много близки ние тримата и още едни хора от Философския факултет – не говорехме за музика, само за Аристотел; всичките – интелигентни хора, от които само аз съм музикант.

И отдалеч Милчо Левиев засвидетелства любовта си и своята грижа за дъщеря си Яна. В първия си албум в Съединените щати Piano Lesson той включва пиесата A Child’s Day, която пише за десетия рожден ден на детето си. В текста на обложката разказва: „Исках да има нещо ново за уроците й по пиано. Въпреки драматичната й форма и дори 12-тонната техника (The Teacher и Studying), накрая се получиха джазирани елементи.“ Корицата на плочата е оформена с репродукция на творбата „Урок по пиано“ на Матис от колекцията на Музея на модерното изкуство в Ню Йорк.

Тръгвайки на Запад, Милчо Левиев получава паспорт, но не му дават командировъчно

Реших да рискувам – все едно отивам по-рано, а командировъчно нямам. Излъгах ги, че като ръководител трябва да осигуря нещата, а другите от квартета ще дойдат по-късно. По-младият капитан се обърна: „Другарю майор, това е Милчо Левиев…“ Решиха, че съм известен и няма да има проблеми – подпечата паспорта – без командировъчно ме пуснаха. На никого не казах, че ще бягам – нито на баща ми, нито на майка ми, нито на бившата ми съпруга Росица – тя трябва да знае. Оставих всички пари в едно чекмедже, заключих и тръгнах.

Взех билет за първа класа, защото няма хора, бях сам в купето. Заключих вратата и малко преди границата милицонерите чукат на вратата. Вдигна ми се кръвното! Влязоха двама – единият по-висок, другият – по-нисък. Високият беше майор, а другият – капитан. Майорът иска паспорта, подавам го. Пита за командировъчно: „Другарю майор, аз съм ръководител на една група, която утре ще пътува. Аз като ръководител тръгвам по-рано, за да подготвя нещата. Капитанът му прошепна кой съм – по-младият ме чувал – аз бях известен тогава – знаеха ме хората, даваха ме по телевизията… Подпечата паспорта, аз си отдъхнах.

Поема към свободата с 40 франка в джоба си

Имах 40 франка, които ми зае Митко Косев. Скрил съм четирите банкноти по 10 франка – около 30 долара, в цепнатината между седалките. Бях тръгнал с един кат дрехи и партитури – каквото бях успял да преснимам. Аз бягам на зелено! Минахме границата, но в Югославия още не бях спокоен, защото се притеснявах да не се усетят и да ме върнат – ще ме разменят за една крава – така правеха. Чак в Австрия – два дни сън не спах – започнах да търся парите – и не мога да ги намеря. Като в комедиен филм от една телена закачалка направих кука. Така ги извадих тези пари с изплезен език – в Австрия вече, на Запад. Това беше цялата история, проста история. Както казваше моят приятел Емил: „Ние не бягаме, ние сменяме местожителството си без да питаме.“ Беглецът, който се промъква под мрежата...

По-късно Арт Пепър разправяше на хората как съм се промъкнал под електрически мрежи с нож в устата – правеше шоу! Даже доукраси историята как по пътя си съм убил няколко души. И един японски фен ме пита: „Г-н Левиев, истина ли е?“ „Кое?“ – интересувам се на свой ред аз. „Че сте убил…“ „Като ме гледаш така, приличам ли ти на убиец?“ Такива ги разправяше Арт Пепър от сцената, а жена му от първия ред се провикваше да му напомни да спре да говори и да свири. А той много обичаше така – имаше такива моменти: говори 40 минути, 10 минути свири и завършва сета.

С Арт Пепър в ЯпонияС Арт Пепър в Япония

С Арт Пепър Милчо Левиев записва един от най-обичаните албуми в джаз музиката – Blues for the Fisherman в „Рони Скотс“ в Лондон през 1980 г. Това е едноседмичен ангажимент, като са записани шестте концерта от последните два дни. Този албум е в продължение на 9 месеца на първо място в класицията за джаз музика във Великобритания и в него присъства пиесата на Милчо Левиев Sad, a Little Bit. Участието е с Тони Дюма – бас, и Карл Бърнет – ударни. През 2011 г. всички записи от шестте сета излязоха в ново издание. Милчо Левиев и Арт Пепър се познават от оркестъра на Дон Елис, а за българския си колега саксофонистът пише: „Мисля, че Милчо е най-техничният пианист, когото познавам. Най-добрият. Той свири с огромна виртуозност и безкрайно много се вживява. Когато е щастлив, това се усеща и в неговата музика. Същото е и когато е тъжен. На пианото той е способен да изрази всичко, което чувства. За мен бе чудесно преживяване да свиря с него. Двамата никога не се задоволяваме с познати вече неща. Милчо е един вечно неспокоен човек. Този албум може да ви даде само бегла представа за истинския му талант.“

Първа спирка по пътя на Запад – Германия

Там Милчо Левиев се свързва с Нели Попова от „Свободна Европа“, която познава от турнето на „Джаз фокус’65“

Като избягах, имах билет за Мюнхен. Там познавах една от говорителките по „Свободна Европа“ – Нели Попова. Квартета ни беше поканила на баница, но някои ги беше страх. По едно време ни извика да слушаме радиото: „Елате, елате! Пускат ваш запис по „Гласът на Америка“!“ Уилис Коновър! Ние щяхме да се разплачем. Бяха ни предупредили да не се включваме по радиото, но те са си го записали и ни пускат. Те ни предадоха по „Свободна Европа“ – това е за музика. Та имах късмет, че тя беше в Мюнхен. Срещнахме се през 1967 г., тя ми беше оставила домашния си телефон, но сега е вече 1970 г. Развалих 10-те франка на пфениги, пуснах монета в автомата и позвъних. Вдигна. „Нели, сам съм.“ „Разбрах.“ – отвърна тя. Каза ми да я изчакам на гарата – ще мине през радиото и ще дойде да ме вземе. Тя ми услужи с пари, а Емил е студент – той пари няма. После й ги върнах.

В Германия успях да посъбера пари, защото ми помогна Улрих Олсхаузен. Той ме знаеше от времето, когато бяхме прочути на Запад, от Монтрьо бяхме взели награда, а в Германия с негова помощ записахме албума си за MPS. Олсхаузен беше шеф на джазовите предавания в Радио Франкфурт, но се интересуваше от фолклор. Бяхме се запознали в България – някой ни представи, а той вече бе чул за нас – вероятно бе чел публикацията в полското сп. „Форум“. Попита ни дали имаме връзки с фолклора, казахме му, че познаваме Филип Кутев и др. Заведохме го да чуе хорове, на него му стана много приятно. Така той предложи турнето в Германия, което направихме с бюрото Lippmann + Rau – три пъти ходихме до Западна Германия и изнесохме над 100 концерта. Беше феноменално! Записахме и плочата за MPS Saba.

Започнах да печеля пари – Алберт Мангелсдорф е там и има джазтет, в който е и брат му. Като ме усетиха, ме поканиха – правихме записи, аранжирах джингли. Плащаше се добре – започнах да получавам по 1000 марки. Започнах да купувам неща за България и да ги изпращам с колети.

Милчо Левиев винаги носи България в сърцето си. С оркестъра на Дон Елис той първо свири Bulgarian Bulge по Садовско хоро, а след това за албума Soaring от 1973 г. пише „Сладка питка“ по „Полегнала е Тудора“.

Емиграция с голямата подкрепа на семейството

Баща ми беше най-забавен, когато му се обадих на третия ден – вече разбрали, че съм избягал. Майка ми нищо не можеше да каже – само ми повтаряше името по телефона. Баща ми взе слушалката: „Татко, аз заминах малко по-рано, че имам работа. Може би съставът няма да идва, но аз ще остана още малко, ще видим.“ „Много добре, Милчо!“ – ми каза в подкрепа той. На него му е било мечта да отиде в Америка, но ето – синът му отиде най-накрая. Баща ми бил на 14 години, когато дядо ми се оженил за друга жена. Тя се отнасяла лошо с него и той избягал от дома. Така остана и без завършено средно образование – вътрешно много интелигентен човек. Той веднага усети какво е станало, но нямаше как да го кажа директно, защото службите подслушват телефоните. Там винаги съм се пазел от политически изявления, защото в България оставих родители, брат, дете… Стане ли дума за политика, не участвам в разговорите. Дори в САЩ при издаването от голямата звукозаписна компания Columbia на албума Tears of Joy, където свирим Bulgarain Bulge, Дон писал без да ме пита, че съм напуснал България по политически причини… Аз се втрещих! „Дон, аз имам близки в България!“ Разбра ме и веднага спря тиража. Аз обаче имам копие точно от тази обложка. Че съм беглец по политически причини прави впечатление в Америка. Ако бях сам – да, но са викали няколко пъти и брат ми и майка ми. На майка ми служителката в милицията казала: „Другарко Левиева, Вашият син е предател.“ Тя беше мъничка женица, но много храбра: „Предател? Аз не знам такова нещо. Знам, че той учи американците как да играят хоро.“ Викали Росица и я питали дали съм споменавал, че искам да бягам. Споменавал съм, да, но не и кога. Аз две години споменавах на хора, и на Богдан Богданов казах и той затова ме посъветва: „Ти ще бъдеш по-добре там.“ Признах му: „Боби, може да ти се струва странно, но повече не мога. Радиото го напуснах, от Съюза на композиторите ме нарекоха „хулиган“, паритята ме кани, аз отказвам. Много тясно стана за мен тук.“ „Прав си.“ Реших при първата възможност да го направя.

В Лос АнджелисВ Лос Анджелис

В САЩ

Година по-късно Милчо Левиев е вече на турне с Оркестъра на Дон Елис и свири пиесата, която е поставила началото на този път – Bulgarian Bulge. Дон Елис я пише по Садовско хоро, което българският музикант му изпраща на запис от тук, за да му представи красотата и богатството на българския фолклор. Темата за етномузиката и неравноделните размери е най-близка до душата на експериментатора, който ги съчетава в характерното за него преплитане на джаз и рок. В това отношение Дон Елис е новатор и често идеите му изглеждат неосъществими. Както разказва той после на Милчо Левиев, музикантите започват Bulgarian Bulge, само за да спрат секунди по-късно и да кажат, че тази музика не може да бъде изсвирена. Тогава Елис им пуска изпратения от Милчо Левиев запис. Те прибират щимовете и месец по-късно са готови, а записът влиза в най-успешния в търговско отношение албум на Елис – The New Don Ellis Band Goes Underground. С идването си Милчо Левиев е на сцената и самият той свири Bulgarian Bulge в концертния албум Tears of Joy, записан в Сан Франциско на финала на тримесечно турне в САЩ.

Като пристигнах със самолета, мениджърът ме посрещна и каза, че не можем да отидем веднага в дома на Дон Елис. Той ме беше поканил да живея у тях – тъкмо се бил развел и първият тромпетист на състава също живеел в апартамента му. Мениджърът каза, че веднага отиваме на репетиция. Можеш ли да си представиш – полет от Франкфурт до Ню Йорк, после още 5 часа. Пътувал съм общо към 20 часа и съм каталясал, макар и млад. Помолих за почивка. „В студиото ще се поизлегнеш малко.“

Дон Елис посреща Милчо Левиев като стар приятел

„Еее, Милчо, заповядай, влизай!“ Прегърна ме… Отначало беше трудно. „Защо ще имаме пианист от България, когато има пианисти в Лос Анджелис? Какъв е той?“ – попитал един преди Дон да ме покани. „Е, нали ви пуснах запис?“ – отвърнал той. Бях му изпратил и партитури. Като завързахме приятелство, той направи „Блус в 9“ под друго заглавие. Искаше ме не само като пианист. Той разбра, че съм много вътре във фюжъна не само като етно музика, тогава то беше нещо ново – „Махавишну оркестра“, Майлс направи Bitches Brew. Това беше ново движение в музиката, а не много хора можеха да свирят в неравноделен такт. Сега в Америка всеки може да свири в 5/4, защото неравноделните размери се установиха. Дори и във филмовата музика, ако се заслужате внимателно, има неравноделни тактове. Така стана в цял свят, защото те не са само български, а и не са само в джаза. Казах ви за песента на Емил Димитров „Нашият сигнал“ – като я чух, осъзнах, че от тези размери може да се прави джаз. Искарата ми дойде от него и му го казах, когато работихме заедно. Вече бях чул по радиото, на плоча още не беше дошла Take 5. Моят приятел Емил ми беше казал да го чуя по радиото, защото Уилис Коновър обявил, че ще го пусне. И когато го чух, си казах: „Това е!“

На първата репетиция Дон даде една пиеса в 5/4, но много трудна за четене. Като дойде ред за соло, казах, че не искам да свиря и той отвърна: „Добре, друг път“. И след това – Садовското. Той изсвири първото соло. И в предишния албум, който е без мен – The New Don Ellis Orchestra Is Going Underground, той я бе включил по плочата, която аз му бях изпратил още от България. Тогава Дон ми изпрати този албум и като го пуснах в България, хората не можеха да повярват, че свирят американци: „Не, това е някакъв български състав, а ти си сложил друго етикетче.“ Отговарям им: „Слушайте как се солира, какви български изпълнения?!“

На репетицията, когато го свирехме, Дон пред всички: „Милчо, аз няма да свиря солото, само ти ще свириш соло. Ако съм преди теб, ще припадна, ако съм след теб, всички ще разберат, че ти по-добре свириш тази музика.“ Той се шегуваше – искаше да ми даде открита възможност да се изявя самостоятелно. Отначало свири оркестърът, след това спира и аз правя соло. А бях малко стеснителен. „Свири половин час.“ – ми каза той. В този бенд нямаше ограничения за дължината на пиесите. Имаше случай, в който целият първи сет е една пиеса. Казваше ни, че дължината на пиесата зависи от това как свирим. Като свирим и всички имат сола, пиесата става 30 – 40 минути. И дори в албум – Strawberry Soup – 20 минути! Това произведение е толкова важно, колкото „Пролетно тайнство“ от Стравински и „Испански скици“ на Майлс. Това е направеното в джаза до този момент, според мен. И не съм само аз, доста хора мислят така. Това е, което според мен е дало развитие. Без „Пролетно тайнство“ на Стравински нямаше да я имаме модерната симфонична музика. Той я откри. Същото Гершуин направи за смесването на класическа с джаз музика и след това Гил Еванс с „Испански скици“.

  • „Джаз истории“ се излъчва по Джаз ФМ в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч.
  • Разказа на Милчо Левиев можете да чуете чрез бутона „Аудио“.
  • Към предходните издания на „Джаз истории“ с Милчо Левиев можете да се върнете в секцията „Интервюта“ на сайта ни:

Първа част: Ученик на Панчо Владигеров и ръководител на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, музикантът събира в изкуството си джаз, класика и фолклор

Втора част: С Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия – изпълняван и забраняван

Трета част: Единение на класиката и джаза

Четвърта част: „Джаз фокус’65“ озвучава филми-сатири за кинопрегледите, печели Наградата на критиката от Монтрьо, има малко изяви у нас, но изнася над 100 концерта в Западна Германия

  • Своите джаз истории можете да разкажете на istorii@jazzfm.bg

Снимки: личен архив на Милчо Левиев

Подобни