Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Jazz FM хитове

English
Търсене
104 MHz в София

Интервюта

Огнян Видев в „Джаз истории“ III: „Бели, зелени и червени“ са единственият държавен джаз състав, свирят на първия джаз фестивал в Ямбол, на 10-ия в Прага, както и в Дебрецен

В „Джаз истории“ разказът на Огнян Видев продължава за формацията „Бели, зелени и червени“, от която той е част от създаването й в Пловдив през 1974 г. до 1989 г.

Много рядко има щатни джазови оркестри – в света са може би три. В Куба – „Иракере“, в България – „Бели, зелени и червени“, и в Москва – „Мелодия“. Когато бяхме в Америка, Милчо Левиев възкликна: „А бе, Весо, къде се е чуло и видяло щатен джазов оркестър?! В Америка няма такова чудо!“ Той отговори: „Това е положението!“

През 1974 г. в Пловдив Веселин Николов преосновава закрития в Пазарджик оркестър „Бели, зелени и червени“ като първия самостоятелен щатен държавен джазов оркестър

Инициатор за създаването на „Бели, зелени и червени“ е Веселин Николов. Роден в Бургас, в началото на 50-те години той учи тромпет в Музикалното училище в Пловдив, а след това завършва Селскостопанския институт. От 1963 г. до 1968 г. учи при професорите Хомински и Лиса във Варшавския университет, а дипломната му работа е на тема „Инструментална фактура на джаза след Втората световна война“. За две години прекъсва следването си, за да отбие военната служба и тогава се запознава с Огнян Видев в Културния взвод в Пловдив. Там сформира квартет от плодивчани за участие в „Джаз джамборе“ във Варшава през 1967 г. След завършването си се връща в България, но три години не получава щатна работа, пише музика и аранжименти, включително създава прочутата „Черния Норман“, изпята от Паша Христова. През 1971 г. сформира „Бели, зелени и червени“ към Младежкия дом в Пазарджик, но само година по-късно групата е разпусната – част от музикантите влизат в казармата, а местната власт решава да спести разходите за джаз състав. През 1974 г. Веселин Николов преосновава „Бели, зелени и червени“ в Пловдив като квинтет.

Този щатен джазов оркестър бе създаден със заповед на Министерството на културата, с благословията на Окръжния и на Централния комитет на партията – всичко това на партийно, правителствено и държавно ниво. Бяхме заедно „Бели, зелени и червени“, ансамбъл „Тракия“ и Пловдивска филхармония с главен диригент Добрин Петков, а след това – Емил Чакъров.

Спомням си как с Весо се срещнахме случайно на Главната: „Мисля, че си разбрал, по принцип съм уредил да има щатен джазов оркестър към Държавна филхармония – Пловдив. Музикантите ще са на заплата. Помисли си. Само че без никакви глупости – пиене и други подобни музикантски неща.“ Той беше противник на това.

Направихме една разходка от Джумаята чак до кино „Балкан“, като си говорихме по пътя. „Даже уреждам джаз фестивал в Ямбол, някъде напролет.“ Действието се развива в края на 1973 г. Каза ми кого е поканил. Отвърнах му, че Тошо барабанистът (Тодор Каптебилев – Б. а.) ми е казал. „Правя квинтет. Джурков и Пъшо отидоха в казармата. Ще сме без пианист. Ти, Слави флейтиста…“ (Петър Джурков – пиано, Пъшо Конов – бас, Славчо Иванов – флейта. – Б. а.) Басист още нямахме. „Аз съм ви шефът, всеки ден ще сме на работа, ще правим репетиции, ще изнасяме концерти. Ще ви уредим заплатите. Само трябва да сте абсолютно сериозни – никакви закъснения, някой не си доспал, не си допил… Не! Ние ще сме държавни артисти.“ Веднага се съгласих. Предложи да си помисля и определи среща другата седмица в 10 ч. в кафенето долу в тогавашния Синдикален дом, днес Дом на културата. Събрахме се, той официално ни обясни абсолютно всичко и започнахме. Водехме се щатни артисти. Имахме същия статут като всички държавни артисти – Квартет „Димов“, например. Първият и единствен професионален джазов състав – „Бели, зелени и червени“.

Те ще достигнат големи върхове – ще развиват вкус към музиката, ще образоват няколко поколения деца, ще популяризират джаза сред различни публики. Афиш от първата година на живота на групата, пазен и до днес от Огнян Видев, гордо съобщава имената на членовете: диригент Веселин Николов – саксофон, Огнян Видев – акустична китара, Славчо Иванов – флейта, Алексей Ангелов – бас китара, Тодор Каптебилев – ударни инструменти, солистка: Светла Гостева. Първият им запис е на пиесата „От изгрев до залез“.

Музикално единство: „Всеки става част от всеки“

Изпълнявахме музика на Веселин Николов и на някои автори от световната джазова класика. Той много добре обясняваше как да свирим пиесите. Сутринта, когато се съберем на репетиция, той първо ни казваше какво е написал, какво ще свирим. Обаче: „Музиката е между редовете, между нотите.“ – винаги това напомняше. „Това, което е написано, още нищо не означава. Важно е от там какво ще стане.“ Той ни познаваше много добре и знаеше характерите на всички, познаваше на първо място нашите възможности, как виждаме, чувстваме и споделяме нещата. Беше наясно дали няма да се разминаваме с неговия поглед, с неговите виждания. Извличаше най-доброто от всеки. Той виждаше и добре познаваше индивидуалността на всеки един от нас и от там извличаше това, което е полезно, което може да свърши работа на него и на всички останали. Всеки става част от всеки. И така трябва да бъде, когато се работи в екип, в група. Той идваше от по-високи нива, от друг свят, и искаше да наложи това, да го обясни, хората да прогледнат, да видят за какво става дума.

Всеки ден до обед ходехме на репетиции – откъм 9:30 ч. до към 13 ч. Следобед – самоподготовка, както се наричаше тогава. Имахме нормативен план – 40 концерта – да си оправдаем заплатите. През лятото имахме два месеца платен отпуск и от септември – пак.

Просветителската дейност

В репертоарен план за нормативната творческа дейност на „Бели зелени и червени“, съхраняван в архива на Веселин Николов в Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив, четем програмата за годината: 8 концерта в окръга по заявки, разпределени в два цикъла. Два премиерни концерта, организирани от Държавна филхармония – Пловдив в концертна зала, Музикален цикъл „Класика и джаз“ – 8 концерта, организирани съвместно с Окръжния съвет за култура – Пловдив и Профсъюзния дом на културата, в два цикъла 12 образователни концерта по история на джаза за средношколци, 8 концерта в младежките домове в Пловдив и Сопот, концерт за пловдивската премиера на филма за състава „Една безкрайна мъка“, концерти за деца от първи до четвърти клас.

НБИВ – БИА, фонд № 67, арх. ед. 3, л. 4

Правехме концерти в камерната зала на днешния Дом на културата, който тогава бе Синдикален дом, в младежките домове в Пловдив и в района, в читалища, в културни домове. Даже ходехме по вузовете – лекция с определена тема, с обяснения какъв джаз ще свирим сега. Правехме портрети на изпълнители – на Чарли Паркър, например. И трябва да изсвирим негови пиеси, творби на други от великите, джаз иконите. Завършвахме с: „И сега ще ви изсвирим и нещо от нашата музика.“ Това е български джаз, но изсвирен по американски, затова се получава и същността му. На моменти имаше много голям интерес, друг път на слушателите им идваше като гръм от ясно небе. Трябваше да им изсвирим нещо от по-леката музика, от 30-те години, което хващаше публиката. И другата музика трябваше да можем да я свирим за който иска да я слуша. Но силата ни беше в съвременната музика. Тя тогава бе авангардна за България. Имахме цели инструментални сюити от по няколко части, понякога доста дълги, вътре ставаха много интересни неща. Весо даваше възможност на всеки да се изяви.

Но на някои места им идваше като извънземна музика. В една фабрика жените извадиха да хапват компоти, консерви. Ние отиваме, той изнася лекция в специална програма – примерно за Дюк Елингтън или Луис Армстронг – какъв е бил, какво е характерно за музиката му, а след това свирехме за илюстрация. Защото на някои места, ако се свири другата музика, която свирим в чужбина, нищо няма да се разбере. Избирахме нещо по-мелодично. И една жена извиква друга по име, обажда се тя: „Хайде, елате, джаз ще слушаме!“

Специален акцент са образователните концерти. Тази лекция от 22 март 1977 г. е на тема „Праисторията на джазовата музика“.

Ходехме в училища по програма за популяризиране на джаза. Това беше и основно задължение на „Бели, зелени и червени“, и то – от национално значение, за представяне на музика и с българско звучене. Да се види, че има и друга музика, която може да се конкурира с останалата по света. За съжаление, най-слаб беше интересът в тогавашната консерватория. Направо нямаше никакъв интерес! Обсъждахме го после. Весо констатира: „Те са възпитани в антиджазова атмосфера.“ Те са с антиджазов манталитет – като коне с капаци, правят каквото им кажат – много стереотипно скроени хора. Те не могат да приемат различното, да разчупят стереотипите си на мислене. Те са много, не точно консервативни, а неосвободени, нямат поглед върху нещата и стойностите, не искат малко да видят встрани. Тяхна си работа, те губят…

Програмата за такъв концерт от архива на Веселин Николов в Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив от 1979 г.:

НБИВ – БИА, фонд № 67, арх. ед. 6, л. 2а

НБИВ – БИА, фонд № 67, арх. ед. 6, л. 2б

„Бели, зелени и червени“ ни представят на Джаз фестивала в Нюпорт, на „Джаз джамборе“ във Варшава, на „Джаз Ятра“ в Индия, на Джаз фестивала в Прага и на още много, много други места. Формацията организира програмата си в няколко концертни цикъла. В план за 1979 г. е разгърната просветителска дейност в целия окръг, а в Пловдив работи с всички университети и институти. Това ни връща към времето, когато Веселин Николов е студент и организира оркестър с участието на обучаващи се във всички висши училища в града. В програмата на цикъла „Съвременност – позиция – съвременност“ присъстват имената на Стефан Цанев, Доротея Тончева, Светла Гостева и Александър Владигеров.

НБИВ – БИА, фонд № 67, арх. ед. 3, л. 20

„Бели, зелени и червени“ с три цикъла: „Съвременност – позиция – съвременност“, „Класика и джаз“, „Джаз и поезия“

С Валери Петров, с Недялко Йорданов – всичките поети, истински личности. Жоро Слона… Канеше ги по списък. Всеки месец имаше по една такава среща в рамките на цикъла „Съвременност – позиция – съвременност“, която се провеждаше в камерната зала на тогавашния Синдикален дом. Другият цикъл бе „Класика и джаз“. Канеха се класически изпълнители – Стойка Миланова, Минчо Минчев, Димо Димов, Анатоли Кръстев – все известни и добри, със световна известност. Изпълнители, които са стойностни, от висока класа. Веселин Николов провеждаше разговор с тях – за живота, за приятелите. Както се изрази Катя Паскалева, която също е участвала в наша програма: „Ще ме кеворкираш ли сега?“ Весо им задава въпроси, те отговарят. И накрая – концерт на „Бели, зелени и червени“. Това бе „Джаз и поезия“.

В „Съвременност – позиция – съвременност“ идваха хора като Радой Ралин. Той покани и няколко човека – герои на социалистическия труд – Ташо Щерев, Тинка Алтънова. Задаваше им и леко провокативни въпроси. Беше поканил писателя Давид Овадия, написал книгата за Леваневски – един главорез от Стряма, когото май руснаците си убиха след 9-и, понеже е извършил много зверства. Но Давид Овадия е бил много близък с него и е написал книга, в която говори дори с възхищение.

От интелектуалния елит бяха канени хора като Дончо Цончев и други – писатели, поети, личности. Всяка среща завършваше не с цял концерт, но с музикална програма на „Бели, зелени и червени“. Когато бяха поканени известни класически изпълнители, и то от висока класа – примерно Стойка Миланова – тя си свири с пианистка, която си води. След представянето изпълняваше програма и накрая завършвахме с пиеса на „Бели, зелени и червени“. Може да е една пиеса, но беше много важно, защото се правеше с мисъл за културата – и все стойностни и качествени неща. Весо не можеше да си помисли за този буламач сега, за тази простащина, която се шири.

И Динко Дерменджиев – Чико сме канили, и Жоро Божилов – Слона, спортисти, отделно актьори, актриси… С Леда Тасева в цикъла „Джаз и поезия“ имахме цял спектакъл, в който тя чете свои стихове. Всичко е направено с мярка, аранжирано добре, съгласувано между всички участници. Тя си чете, после оркестърът свири. Заглавието бе „Спомени в анданте суове“. Аз се зачудих какво е това „анданте суове“, попитах Весо, той ми обясни. Той измислил това заглавие. Ледка си чете своя поезия, после спира и ние свирим, но една такава релаксивна музика, унасяща – шедьовър!

Фестивалният живот: „Бели, зелени и червени“ свирят на първия джаз фестивал в Ямбол, организиран от лидера им Веселин Николов

В плочата от Първия преглед на джазовите оркестри през 1977 г. са и „Бели, зелени и червени“, които изпълняват „Златни врата“ от Веселин Николов. През март 1974 г. групата участва в първия джаз фестивал в Ямбол – само няколко месеца след създаването си.

Разбрахме каква е програмата, че ще има две гостуващи формации. От Полша бяха Jazz Carriers – аз не бях ги слушал, но Веселин е приятел с тях, много добре се познават – свирят модерен джаз. А другата бе „Гач“ – рок-джаз. От България бяхме „Бели, зелени и червени“ и оркестър „София“, с които бяхме приятели – Мончо, Митко Симеонов – новия състав след катастрофата, с китариста Сашо Дамянов – Сашо Самоковеца – много добър, стабилен китарист. Фестивалът бе в заведението „Златен рог“, много приятно. Беше препълнено с публика. Дойдоха от телевизията, от радиото. Свирихме първо ние, после оркестър „София“, рок-джаз групата и Jazz Carriers.

От там ни изпратиха по околните градове на няколко лъча. Ние отидохме към Тополовград и Стралджа. Навсякъде имаше организирано посещение на публиката. Първото издание на фестивала мина много добре и това даде отражение – имаше коментари, бяха публикувани статии във вестниците. Така мина този първи джаз фестивал, който се проведе благодарение на Веселин Николов.

След това ръководството на местното ДКМС е сменено – момчетата от джаз-рок групата са били с дълги коси.

Групата тръгва по света. Първите изяви в чужбина са в Дебрецен и Прага

През същата година „Бели, зелени и червени“ са в чужбина – те изнасят концерти в Дебрецен и участват на 10-ия Джаз фестивал в Прага. Първо са в Унгария.

През есента отидохме в Дебрецен. За нас това бе първият международен джаз фестивал. Продължи няколко дни. Участва джазовият елит на Европа и света. Главен организатор бе Имре Киш. Дойдоха, посрещнаха ни с най-голямо уважение. Гледам другите музиканти, които са поканени, и недоумявам: „Гледай какво става тук! Толкова свободни хора, страхотно свирят. Свободно присъствие.“ Весо Червения каза: „Почакай малко, тепърва ще видиш. Това са малко по-дребни риби. Страхотно свирят, но ако видиш другите, великите, там какво става… Ще имаш тази възможност!“ И това ми се случи! Няма по-голямо щастие от това, то е най-голямото богатство през целия ми живот, с нищо несравнимо. И не може да се обясни, само се преживява. Човек не може да го проумее, само аз го знам, защото съм го преживял. Ние имахме този късмет. И затова не съжалявам за нищо.

Скоро „Бели, зелени и червени“ са в Прага като участници в 10-я джаз фестивал. На афиша от колекцията на Огнян Видев виждаме имената на Густав Бром, оркестър „Мелодия“ на Георги Гаранян, Симфоничния оркестър на Прага и Джазовия оркестър на Чехословашкото радио.

Участваха много големи имена, сред тях – Густав Бром. Имаше един руски пианист – Леонид Чижик, с когото се познавахме, не бяхме близки, но ни е гостувал тук. Той засвирва класически концерти – от Чайковски, Рахманинов, и ги смесва с джаза. Страхотен пианист! Сверявам си часовника с музиканти като него. Те са много висока класа! Гледах големи китаристи. Рудолф Дашек! Казах си: „Леле, този е десетки класи над мен!“ Обаче това не ни пречи! Ние правим наше оригинално изпълнение като „Бели, зелени и червени“. Затова тактиката и политиката на Веселин Николов за групата бе с много точна преценка за нещата. Той знаеше какво да прави, с какво да се представим.

Защото ако отидем в джаз клуб там, естествено, че ще свирим джаз стандарти, всичко това, което и тук бе популярно. Но това в България бе джазът, а онова, другото, не било джаз, а нещо си там, много съвременно, авангардно. „Бели, зелени и червени“ какъв джаз сме били свирели!

Щастлива среща в Прага. Всички музиканти са настанени в един хотел, Огнян Видев среща Оскар Питърсън, Каунт Бейси и Джо Търнър и си взема автограф от тях, а вечерта гледа техния концерт, за който споменът се е отпечатал в съзнанието.

Преди да излезе бендът, първо свириха Иржи Стивън и Рудолф Дашек – китара и флейта. Те поднесоха много интересна музика, освободена, с елементи от фламенкото, от чешкия фолклор, от класиката, с модерни елементи. Утихнаха аплодисментите и започва бендът на Каунт Бейзи. Първо излезе Оскар Питърсън и свири сам. След това обяви датчанина Нилс Орстед Педерсен и Фреди Грийн. Първо бяха само Питърсън и Педерсен, а след това се включиха Грийн и един саксофонист ала Бен Уебстър. Свириха стандарти. Аз не бях на себе си! Да слушам на живо хората, които досега съм слушал само в шоуто на Уилъс Коновър! След това на два рояла засвириха Оскар Питърсън и Каунт Бейзи. Разменят си различни гимнастики, музикални шеги. Бейзи свири кротко, а Питърсън е като фурия, цунами! Казах си: „Боже Господи! Това нещо кога ще се види в България?!“ Край, аплодисменти, кратка пауза. Бейзи излиза на рояла, пак сам. Появява се бендът, сядат на столовете, Бейзи започва да суингира със замах, докато те прелистват щимовете. И изведнъж брасът като удари! И той как ги дирижира – само ги поглежда с очите си. И е толкова жизнен! Каква е тази енергия в това човече! Имаше солисти, които излизат да свирят отпред. Фреди Грийн е като метроном. „Фреди Грийн е гръбнакът на моя бенд!“ – каза Каунт Бейзи. И след това излезе блусарят Джо Търнър – появи се куцайки с едно бастунче, седна на стола, приближи микрофона и започна да пее блус, като си търкаляше по навик бастунчето от коленете до скута. И като свърши, цялата зала скочи на крака. И си казвам: „Ето, тези неща трябва да дойдат при нас!“

Мъдрост, придобита и споделена

Това е едва първата година на „Бели, зелени и червени“, а преживяванията са толкова много. Толкова много изсвирена, но на първо място – чута музика – от световните.

Той те поразява като мълния. Но ти помага, защото ме изстрелва нагоре.

Срещите с големите в музиката винаги ще бъде стимул за развитие.

Когато излезнах и прогледнах, това ми укрепи имунната система. Веселин Николов ни отвори очите. Иначе щяхме да останем на местно провинциално махленско ниво. Щяхме да стигнем най-далеч до някакви заведения във Финландия или по корабите като повечето музиканти. Между тях има много добри, но са попаднали в това русло и няма мърдане. Там като се закотвиш, не можеш да мръднеш от системата – това е друго, все едно си с белезници на ръцете. Докато при нас бе пълна свобода, защото попаднахме в друг свят, в други измерения. Между техните, наравно. Там е равен старт. Казват ти: „Ние сме равни, ти си тук, кажи и ти нещо, да те чуем. Ама ти го кажи, както ти го казваш.“

Въздействието от титаните в джаза Огнян Видев споделя у нас.

Казвам им, че можем да си говорим, да продаваме фасони, бабаитлъци, да продаваме тарикатлъци, и то балкански тарикатлъци, тук. Там не може да се продават тарикатлъци, особено нашенските. Същите истории бай Алеко ги е осмял преди повече от 100 години. Казвам им: „Докато нашенския манталитет не го променим, няма да прокопсаме. Слушайте ме, защото съм бил там и истината я знам. Вие не я знаете, защото не сте я видели. Плюс това трябва да имате сетива.“ Човек трябва да има сетива да я проумее, да я попие тази истина, да я възприеме. Те като нямат сетива… как на един глух да му говориш неща, които не може да ги чуе. Безвкусица! „Виж тази манджа вкусна ли е, другата, какви подправки има.“

Аз цял живот съм се движил с истината. И досега страдам и си патя от това. Петдесет години трябваше да минат… Преди петдесет години съм започнал за тази истина да зова, да ги убеждавам. Аз проповедник ли съм?! Има си пастори, да не говорим за месиите, да не говорим за Господа как е проповядвал на своите ученици! Някои хора чак сега тук-таме някакви проблясъци имат, започнаха някакви неща да ги проумяват, да ги споменават… Трябваше да ги чакам петдесет години. Аз длъжен ли съм да живея още петдесет години да ги чакам да им дойде акълът и да стигнат до това, което аз искам да им кажа? Че аз им говоря истината.

И не само аз! Аз тази истина съм я наследил, взел съм я от великите, от големите, от светилата. А тук изпадаме на махленско провинциално ниво, което до никъде не води. Аз се учудвам колко много хора не са информирани какво става по света и кои са големите. И тези големи трябва да идват тук, за да се вдигне нивото. За джаза имахме няколко човека – тях просто ги няма. Милчо, най-големият, си отиде. Да е жив и здрав Веселин Николов! Петьо Парчето… Те са личности! Райчо Иванов е там, Людмил Георгиев… Това са ветераните, те са пионерите на джаза. Защо ще ги забравят?!

„Джаз истории“ се излъчва по Джаз ФМ в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч. Идната седмица преживяванията продължават с Джаз фестивала в Сопот, с участието на „Джаз джамборе“ във Варшава, с концерт на Джаз фестивала в Рино и още, и още.

  • Разказа на Огнян Видев можете да чуете чрез бутона „Аудио“.

Снимките са на материали от личния архив на Огнян Видев и от фонда на Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив (където е обозначено). Искрено благодарим за предоставянето им!

Подобни