Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Американски легенди

English
Търсене
104 MHz в София

Интервюта

Огнян Видев в „Джаз истории“ IV: „Бели, зелени и червени“ за първи път стъпват в родината на джаза, печелят успехи на Джаз фестивала в Рино

В „Джаз истории“ с Огнян Видев днес ще проследим участието на „Бели, зелени и червени“ на Джаз фестивала в Рино. Това е първото им гостуване в родината на джаза. Групата е водена от Веселин Николов – саксофон, участват: Огнян Видев – китара, Петър Джурков – пиано, Пъшо Конов – бас, Тодор Каптебилев – ударни.

Винаги справящи се с ограниченията

„Бели, зелени и червени“ творят в период, когато на свободата в изкуството се гледа като на заплаха, а отклоняващите се от партийната линия жанрове са отхвърляни като формализъм. Ръководителят Веселин Николов има свой подход към структурите, от които дейността на групата зависи.

Весо Червения нямаше никакви проблеми. Той беше на „ти“ с всички. Теодосий беше негово откритие и той и досега, когато го види, се обръща към него с „тато“. А защо „тато“? Винаги аз му кръщавах пиесите – „Като муха в буркан“, „Гурбетчийски мохабет“, посветена на пловдивския мундарлък, „Татовата работилница“. Весо, като стане сутрин, за да не го изработи някой, той трябва да ги изработи първо. И минава през Окръжния съвет за култура – там му стоят диван чапраз. Минава, откъдето трябва, и накрая – през Окръжния комитет на партията, ако се наложи, и се прибира. Изпреварва той да „изработи“ всички, за да не го изпреварят него да го изработят. Той им прави „работилница“ на всички и затова тази пиеса я посветих на него – „Татовата работилница“. Той каза: „работилничка“, по-добре звучало. Затова нямахме никакви проблеми.

Самият Огнян Видев има неблагонадеждно за властта минало, за което Веселин Николов още в началото уговаря с функционерите, че няма да бъде пречка пред изявите на групата.

Още когато ме покани, му казах, че имам проблем, който трябва да решим, за да не стане после късно, да не би да ни поканят някъде, а мен да не ме пуснат. Каза ми, че моите истории са му познати, еди кой си генерал му е споменал за мен, че съм правил глупости, че съм имал опит за бягство през граница, ама това било тийнеджърски лудории. „Няма да имаш проблеми, ходих, където е необходимо.“ Първо от Окръжния комитет на партията се обаждат до Държавна сигурност. „От там ги задвижвам нещата, от по-високо – от партията.“ А те му козируват. „Само ми казаха да те предупредя да не правиш глупости и щуротии.“ „Няма такова нещо!“ – обещах. Накрая на годината той правеше разбор и каза: „Този път специално искам да благодаря на Огнян Видев – най-доволен съм от него. За неговото безкористно отношение към музиката, че е отдаден на музиката, тя е животът за него. Аз съм най-доволен от него. И от вас, де.“ И даде пример с тогавашния холандски отбор по футбол и Йохан Кройф – как ги е събрал, как са започнали и почти стигнаха до шампионската титла, когато аржентинците ги биха. „Това трябва да ни бъде за пример.“

Първи сериозен момент на изпитание – „Бели, зелени и червени“ са поканени в Съединените щати като специални участници в 15-ото издание на Международния джаз фестивал в Рино. И властта създава пречки пред пътуването на Огнян Видев.

Пристига поканата за гостуването, но трябва да я има благословията на партията. Въпросът е кой ще каже: „Да, отивате.“ Весо така майсторски им обясни, за което е прав: „Ние отиваме да представят България, и то – в родината на джаза. Кой джазов оркестър е ходил там? Никой.“ От България там единствено са свирили „Софийски солисти“ с Васил Казанджиев. „Нещата се раздвижиха, надявам се, че няма да има проблем. Но все пак… От Държавна сигурност първо ми казаха, че трябва да те сменя, на което им отговорих, че аз в моята група хора не сменям.“ „Добре.“ – но не разрешили. „Каквото искате, правете, вие носите отговорност. Ако не заминем, то ще бъде по ваша вина. Вие ще провалите едно национално държавно мероприятие. Аз ще напиша докладни записки до там, където трябва. Отивам сега до Окръжния комитет на партията, отивам до ЦК на партията, отивам до Външно министерство, до Министерство на културата. Всички докладни ги пускам, че вие възпрепятствате. И дори ако трябва, ще отида лично при най-големия.“ При бай Тошо. След някой друг ден му се обадил за среща един генерал: „Пускам ви, но ще гарантираш и ще се подпишеш за него.“ – бил склонил той. Извадил пистолета на бюрото си: „Весо, на твоя отговорност. Ако стане нещо, ти му бери гайлето. Теб ще държим отговорен.“ Възнегодувах: „Че тези хора какво ги е страх, какво толкова?! Държавата ли ще пропадне без мен.“ Той ме предупреди: „Мисли му. Аз съм почтен, честен към теб. Всичко е направено на моя отговорност, рискувайки. Откъде да знам какво ще ти хрумне там, но както и да е. За мен е по-важно да осъществим. „Спокойно, няма страшно.“ – уверих го аз, но си казвам на ума: „Този път ще се върна, пък ще видим за другите.“ Защото аз имах намерение отнякъде някога да не се върна, да остана. Но после се оказа, че все се връщах и това желание лека-полека се уталожи. Някак си се изпари.

Огнян Видев така идеализира родината на джаза и на голяма част от своите примери за музиката, че дори в Пловдив носи пръст от Америка. По-късно осъзнава, че е жертва на идеологията.

Американска пръст си донесох тук. Там като видях как е, си казах: „Какъв е този свят! А защо е това оплюване тук?“ Човек от тук не може да види, че там нещата не са така розови, както си ги представя. Джони Пенков коментира: „Комунистите ни промиха мозъците. Дават идеал за капитализма. Оплювайки го те, че е гнил и лош, ние го идеализираме още повече, а в действителност нещата не стоят така.“ И там не е идеално. Нещата са повече на място, обаче, както казваше Рафи: „Ти идваш като гост тук, татко. Хайде, ще те заведа в Имигрантската служба, ако искаш – остани, но ще видиш какво ще те чака после. Какво ще те чака после…“

Партията командирова групата в САЩ

През 1976 г. „Бели, зелени и червени“ предстои да изнесат концерти в Калифорния, като центърът на турнето е участието им в Джаз фестивала в Рино. В докладна записка до Икономическата комисия на Пловдивския окръжен народен съвет от директора на Пловдивска филхармония Живко Жеков и художествения ръководител на „Бели, зелени и червени“ Веселин Николов, запазена в неговия архив в Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив, четем: „Поканата е съгласувана със секретаря на Окръжния комитет на БКП др. Пачев и с Първия секретар на Окръжния комитет на БКП и кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП др. Дража Вълчева. За реализирането на горепосочената покана, молим да осигурите средства за командироването в размер на 10 000 лв. Разходите през времето на престоя са за сметка на Организационния комитет на фестивала.“

НБИВ – БИА, фонд № 67, архивна единица 3, лист 17

В Окръжния комитет на партията Веселин Николов ни заведе на инструктаж. И кой да го води?! Шефът на културата Слави Генев. Той е театровед, много интелигентен човек: „По наше нареждане Пловдивският окръжен народен съвет поема всички разноски. Плащаме ви 10 000 лв. за самолетите: София – Рим – Ню Йорк – Сан Франциско. Говорих с Карамуков,“ – той беше от БЗНС – „така си е затегнал колана, че цяла година ще стои с вързани гащи.“ Защото няма да има пукнат лев – всичките пари – за нас. „Затова да се представите добре. Това за нас е идеологическо мероприятие. Какви са тези американци, че ще имат най-голямо самочувствие на най-великите в света? Трябва да докажете, че нашият джаз е не по-малък от техния, даже може да е по-хубав. За нас това е партийно и идеологическо мероприятие, затова трябва да се представите добре. Мислете му как ще се представите. Това е наше мероприятие, затова ви командироваме.

Български интонации и размери в САЩ

И наистина успехът в САЩ е огромен. След изявата в местния вестник „Рино ивнинг газет“ под заглавието „Американският монопол върху джаза е разбит“ излиза статия от Марк Олайва. В нея той пише: „Под златния купол, зала „Пайъниър“ за кратко се превърна в дворец на белите, зелените и червените в четвъртък, когато България гордо издигна знамето си в света на джаза. Досега той принадлежеше единствено на Америка. 15-ото издание на Международния джаз фестивал в Рино имаше най-силния си старт от години. Завоеватели бяха музикантите от българския джаз квинтет „Бели, зелени и червени“, водени от Веселин Николов. До съвсем скоро европейският джаз се приемаше като хилавичкия събрат в света на музикалното изкуство. Той беше отписван като лишена от емоция имитация на нещо типично американско. През последните години групи от Западна Европа започнаха да разколебават това схващане, като успешно и одухотворено влагаха своите преживявания в идиома на музиката с афроамерикански корени. Групата на Николов показа, че непознатите и загадъчни земи на Източна Европа не са и крачка зад джаз движението където и да е по света, дори са светлинни години пред някои представители на джаза където и да е по земното кълбо. Това бе разтърсващо преживяване за Джаз фестивала в Рино, който често е в полето на джазовите групи и форми от последните две десетилетия. „Бели, зелени и червени“ свириха джаз, родил се в 9:20 вечерта на 25 март 1976 г. и нито миг по-рано. Като използваха пет осми и седем осми, вместо традиционния размер четири четвърти, те се освободиха от оковите на пентатоничната скала, за да внесат в джаза елементи от своя фолклор, за да сътворят магия в концертната зала.“

НБИВ – БИА, фонд № 67, архивна единица 6, лист 7

Тези ласкави думи обаче в България се оказват недостатъчни.

И когато се върнахме от Рино и Веселин Николов занесе рецензиите в съюза на музикантите, някой хора се обадили: „Не е важно какво ще пишат в Америка. Това е тяхна си работа. Важното е ние тук в София какво ще пишем.“ Ето тесногръдието докъде води…

Думите от „Рино ивнинг газет“ „Бели, зелени и червени“ публикуват в рекламна брошура за групата, заедно със суперлативите в „Невада стейт джърнъл“ – „Можем само да съжаляваме за тези хора, които бяха възпрепятствани да чуят един от най-прекрасните импровизационни квинтети, който е идвал в Америка от 40-те години насам, от времето когато е гостувал Джанго Райнхард.“ В същата брошура четем и откъс от текста на Олга Шурбанова в „Народна култура“: „Интересен момент в творческите търсения на Николов е използването на образи и интонации от старобългарската музика, като всички тези връзки с една национална култура са намерили убедително претворяване, отговарящо на постиженията в областта на джаза днес.“

Ние имахме една друга имунна защита – българската интонация на музиката. Това много добре му бе ясно на композитора Веселин Николов и той знаеше как точно трябва да се представим на международен форум. Бяхме се подготвили. Всеки ден свирихме, за да се приведем в подходяща форма. Никак не е лесно човек да се яви на такива форуми. Ние сме го преживявали преди това, като ходихме в Полша, Чехия и Унгария, но сега вече, в родината на джаза, човек се чувства по особен начин – не предубеждение, не страх, но особено състояние. Не се притеснявахме, защото преди това сме репетирали достатъчно и сме се подготвяли като сме ходели на всички международни форуми, на които са идвали големи светила. Нещата ни бяха ясни. Още повече, че ние слушахме много световна музика, особено американска. Отделно добре бяхме запознати с музицирането на Милчо Левиев с Дон Елис и с неговите приключения в Америка. Той много направи там, толкова, колкото никой друг. Може би ние след него сме това, което трябваше да се случи. И то така стана, че ние се представихме блестящо!

Фестивална награда

„Яката, и това е.“ – е хванал микрофонът тихо произнесените от Веселин Николов към музикантите думи преди те да засвирят. На Джаз фестивала в Рино „Бели, зелени и червени“ са поканени като почетни гости, заедно с музиканта и преподавател Джери Хан. Този китарист, чиято музика Огнян Видев познава от „Гласът на Америка“, е част от формации като Fifth Dimension и квартета на Гари Бъртън, бил е в групите на Лу Роулс и Пол Саймън, свирил е в „Холивуд боул“ и „Карнеги хол“, на джаз фестивалите в Монтерей и Нюпорт. Трети участник е Националният младежки джаз оркестър на Великобритания с диригент Бил Аштън. След изпълнението си на Джаз фестивала в Рино „Бели, зелени и червени“ получават фестивалното отличие.

Тя представлява позлатена плочка, на която пише „Благодарим ви за любовта към джаза.“ Какво повече от това? Какво по-голямо признание? Фестивалът завърши с голям концерт на победителите. Журналистът това написа: „Българската група бе победителят във фестивала.“ Това не е спорт, но така се е изразил журналистът, за да стане ясно на читателите. И това си беше абсолютната истина. Реакцията наистина беше такава – ние бяхме изненадата на фестивала. Те не са очаквали да чуят такава музика – те са свикнали на другата, която също е страхотна, и аз съм почитател на класическия джаз, мейнстрийма, суинга, бибопа. Ние бяхме сензацията на фестивала. Това трябва да се отбележи и да бъде разбрано.

После в едно заведение имаше джаз клиника, на която свирихме като образователна дейност заедно с проф. Джери Хан – той с неговото трио и ние. Като се запознахме, му казах, че съм го слушал в джаз емисиите на Уилис Коновър по „Гласът на Америка“ заедно с Джон Хенди. Той се зарадва. Той демонстрираше един току-що излязъл ефект за китарата – funk machine. Написа ми на един лист откъде да си го намеря. Не беше скъп – около 50 долара, взех си го от Ню Йорк на връщане и го използвах тук. Но аз гледам натуралния, истинския тон, близо до акустичния.

Тогава свирех на електрическа и акустична китара. Изпълнявахме нашите инструментални сюити, композиции на Веселин Николов, като гледахме максимално да дадем всичко по възможностите си. А той ни даваше пример преди свирене или по време на репетиции: „Когато свирите някъде, дали с тази група или поотделно, свирете така, сякаш ви е за последен път. Това не са мои думи. Това са думи на Елвин Джоунс. Тогава се получава.“ Неговата философия бе такава. Тя съвпадаше изключително с философията, разбиранията, погледа и светоусещането на световните музиканти, най-големите. Когато е имало възможност да се срещам с тях и да обменяме мисли – виждам, че разсъждаваме по един и същ начин. Значи ценностите са еднакви – и техните, и моите. Пълно покритие.

Това бе преживяване като сън. Отиваш в един друг свят и те те носят на ръце, защото си скъп гост. А ти отиваш да представиш освен себе си, и държавата на такова равнище. И те те оценят по такъв начин. Бяхме поканени като почетни гости.

В Клуба на лъвовете

Групата ще свири на живо по радио KUNR в събота вечер, както и на концерт на открито в неделя по обед. След това изнася образователни концерти, а преди това излиза на сцената на „Лайънс клуб“.

Обикновен клуб, не много голям. Започват да влизат хората – по дънки, по тениски. Не наблягат на костюмите и тоалетите. Гледай какви са свободни американците, аз по-свободни от тях не съм виждал – и в това се уверих и после, като пътувахме по света. Но за нас бе шокиращо, а после разбрахме, че това е бизнес елитът. И ние малко се притеснихме – как ще свирим пред тях. Ами затова сме там, за да свирим. Весо ни прикани: „Отпуснете мускулите, не се стягайте, дръжте се и това е. Сега свирете така, като че ли ви е за последен път.“ А тези хора бяха слушали всичките величия – Ела Фицджералд е пяла там, Луис Армстронг също…

Започнахме и в един момент чуваме аплодисментите още преди да сме свършили репортоара си с нашите пиеси. Първите едно-две изпълнения бяха от програмата ни за фестивала. След това започнахме да свирим някои от традиционните джаз стандарти. Но те още в началото започнаха да реагират, да ръкопляскат. Ние се отпуснахме и дори започнахме да се разсвирваме. Набрахме смелост, инерция, доста голяма сила. Енергията веднага се усеща. И се освободихме от всички тези балкански комплекси, които така или иначе си имаме.

Като изсвирихме цялата програма, направихме няколко биса. Те искаха още и не ни пускаха да спрем. Започнаха да идват, да се ръкуват и да се представят с малките си имена: „Аз съм Джон.“, „Аз съм Питър.“ Съвсем нормално. А са милиардери, които владеят икономиката. Гледай какви хора! И колко освободени, как се държат. Като че ли сте приятели и не сте се виждали от сто години – тупат те по рамото. И накрая ни дадоха символичен златен ключ на „Лайънс клуб“: „Вие отключихте сърцата ни с вашата музика, с вашето изпълнение. Благодарим ви! Заповядайте, това е наградата ни за вас.“ И ни смятат вече за техни членове в „Клуба на лъвовете“.

Образователни концерти

Събитието в Рино е най-големият в света джаз фестивал с образователна насоченост.

После направихме десетина концерта в училища и университети. Заведоха ни в часове по музика, за да видим как преподават техните учители, как възпитават децата с хорово пеене. Беше ми много интересно да се срещна с тяхната култура, те пък не познаваха нашата. С това направихме силно впечатление, имаше ласкави отзиви, дори на мен и на всички нас ни ставаше неудобно като четем тези рецензии. Чак до там да те величаят: „Един от най-забележителните импровизационни квинтети, които са идвали от 40-те години насам, когато тук е гостувал Джанго Райнхард.“ Един приятел тук възкликна: „Да те сравняват с Джанго Райнхард.“ Със смях отвърнах: „Видя ли докъде я докарахме!“ Шегувах се, защото Джанго Райнхард е несравним, той е икона.

И понеже съм закърмен и съм на „ти“ с тази действителност, с тази истина на човешкото съществувание, затова съм жив и здрав – не съм фалирал духовно и не съм се опропастил. Това не ми влияе и нищо не може да ми попречи да защитавам своята истина, своето верую, своята философия, своя поглед. Нищо не може да ме изненада. Аз съм слушал най-страхотните музиканти в света. Някои започват да продават фасони и да се фукат, че са велики. Велик е Господ! Както и Милчо Левиев възкликваше: „Какви звезди, те звездите са на небето. Да не би Бах, Моцарт и Бетовен да са били звезди?! На какво прилича това!“ „Пуста тояга, ще я извадя, че да ви наложа едно хубаво!“ – както казваше Радой Ралин. Що за нахалство – това безочие и това просташко самочувствие?! Откъде накъде?! Имаме достойни – Васко Абаджиев, Дан Колов, явлението Ибряма – такова нещо в света няма. Вече споменах – Милчо, Райчо Любенов, всички. Веселин. Хайде пък и ние в кюпа, колкото можем!

През годините в Джаз фестивала в Рино се включват Джон Хенди, Хари Джеймс, Бъди Рич, Луис Белсън, Джак Шелдън, Дон Елис, Гари Бъртън, Том Скот, Били Мей, Арт Пепър, Джон Хендрикс. Ето ги и българските участници в тази своеобразна фестивална зала на славата:

Пианистът ни Петър Джурков беше в страхотна форма. Весо Червения го караше и го научи да свири като Маккой Тайнър – в този стил. Той много добре свиреше традиционно, но Тайнър бе актуален и отговаряше на новата концепция на групата. Научил се е благодарение на Джон Колтрейн, който пък за Веселин Николов бе светия. Пъшо Конов свиреше на баса, барабанист бе Тодор Каптебилев.

Аз гледах да съчетая традиционното свирене на бибоп и суинг със съвременните тенденции, които тогава се олицетворяваха от Джон Маклафлин. Като чухме „Махавишну оркестра“, останахме като гръмнати. Още през 1971 г. Милчо изпрати плочата и писа: „Тук се появи един страхотен музикант, направо гений! Това е нова естетика, концепция, философия!“ Той беше Номер 1 във всички класации – музикант на годината, композитор, за албум, като китарист – няколко години подред. Съчетавах тези съвременни тенденции в рамките на своите възможности. Човек е абсурд да се сравнява с такива хора. Така свирех аз. А Весо си поддържаше неговото Колтрейново свирене – между бибопа на Паркър и музиката на Джон Колтрейн и нещо свое, лично свое. Имаше нещо „весовско“ в стила му.

Това като ансамбъл придоби друга звучност, защото имахме екип, а не всеки да свири за себе си. Весо ни напомняше: „Много е важно като свириш, да слушаш другия и тогава вече себе си.“ Имахме изградени такива рефлекси, които се затвърждаваха при нашите пътувания по света. Контакти на живо, вода от извора – и всичко това наготово ти се налива в главата. Да учиш от големите е несравнимо. Никое учебно заведение не може да ти даде знанието, което ще придобиеш, ако слушаш и гледаш на живо. Рафи казваше: „Татко,“ – както си говорехме с него и Милчо – „иди и го гледай от два метра как прави магиите.“

Това се случва няколко години по-късно – на Джаз фестивала в Нюпорт, на който „Бели, зелени и червени“ са първи и единствени до момента български участници. А сега, през 1976 г. в Рино, градът следи всяка стъпка на своите любимци от далечна България.

Отидохме в магазин да си купим дънки – у нас нямаше, бяха дефицитни, намираха се само в „Кореком“. Имахме малко пари, които решихме да изхарчим за това. На другия ден излиза вестника със снимка как си купуваме дънки и с текст: „Звездите на фестивала“ – така ни обявяваха – „си купуват дънки.“ И ни показват как пазаруваме. Обърнах се към Веселин: „Маестро, какво става, до тук ли стигнахме?! Че и звезди ли ни направиха?!“

Тези неща съм ги преживял, затова тук не ми прави впечатление сега. Ние сме си обикновени хора, само че си вършим работата добре. Трябва да сме истински и да не се срамуваме. С джаза много може да се лъже, особено сега, във времената на посредствеността, овладяла всичко. Всеки може да изсвири някаква глупост и да каже, че това е джаз. Научил нещо папагалски – и готово. А истинската музика не всякога се получава. Когато я няма, става професионално чиновничество. Има много шарлатанстване с изкуството – не е само в джаза, но в него си личи. „Аз ще свиря джаз!“ Чакай, какъв джаз ще свириш, това е много сложна работа! Както беше казал или Петко Стайнов, или Марин Големинов: „В музиката има и таблица за умножение, и висша математика.“ Някои хора трябва да имат това предвид. Това е голямо изкуство, голяма наука. Затова, когато слушам великите, се прекланям, това ми дава отдушник, това ме вдъхновява и ме въздига нагоре към незнайни блажени светове. Отивам във вселенски измерения. Това е необяснимо. Ти изпитваш едно удовлетворение, все едно че летиш някъде – свириш и се получава. И е хубаво, когато подадеш на другия в групата. Като си в екип, е по-трудно, защото трябва да имате диалог, да имате нагласата, че всеки е част от всеки, всеки да помага и да слуша другия, а не да се напъва напред: „Сега ще свиря, ще ги изтрепя всичките!“ Това всеки го може. И са пълни глупости!

  • Разказа на Огнян Видев можете да чуете чрез бутона „Аудио“.
  • „Джаз истории“ се излъчва в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч.

Снимките са от личния архив на Огнян Видев и от архива на Веселин Николов, съхраняван в Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив. 

Подобни