Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Нощна музика

English
Търсене
104 MHz в София

Интервюта

Огнян Видев в „Джаз истории“ VII: „Бели, зелени и червени“ записват албума „Дон Жуан“, за тях е филмът „Една безкрайна мъка“, те са сред световния елит на турне в Индия

От самото начало на моето развитие като човек аз никога не съм се приемал насериозно. И капчица дори. Момент на сериозност ми е чуждо. Както и Милчо бе казал: „Човек първо трябва да се надсмее над себе си и после – над всички останали.“ И това ме е спасило и съхранило, защото никога не съм се приемал насериозно, че ще бъда нещо изключително. Живял съм съвсем нормално – това, което съм чувствал, съм го изразявал. И така трябва да бъде, според мен това е истината. Времето не е всеки ден едно и също – слънчево или дъждовно. Трябва да живеем близко до законите на природата, с които се съобразявам, да почитаме природната даденост. Ние сме в Божиите ръце и природата е всичко за нас. И трябва да бъдем по-добри. Това са истини, които не аз откривам, а са казани много отдавна от големи величия.

И другото – човек първо трябва да осъзнае собственото си нищожество. Не че съм черноглед. Човек е длъжен – на този свят Господ го е създал, дал му е акъл – да се развива. Не зная как ще се развие човечеството след 100 000 или 1 000 000 години. Никой не може да знае. Човек трябва да усеща еволюционното развитие на света. Той е капка в морето и прашинка в космоса. Трябва това, което Господ му е дал, да го развие, да бъде истински, да няма претенции да се величае. „Знаете ли кой съм аз?“ Пълна глупост е това. Ние сме Божии творения и трябва да изпълняваме Божията воля. От там нататък – каквото Господ реши. И напред. Няма да се отчайваме. Ще живеем в нашия свят с нашата истина.

В „Джаз истории“ с Огнян Видев днес ще проследим паметни моменти в историята на „Бели, зелени и червени“: създаването на албума „Дон Жуан“, заснемането на филма „Една безкрайна мъка“, участието в Третия национален преглед на джазовите оркестри и изнасянето на поредица от концерти в Индия.

Среща с Борис Христов

Започваме с изпълнение от концерта „Царска стъпка“ с участието на Милчо Левиев, Огнян Видев и други забележителни джаз музиканти.

Концертът на Милчо Левиев и приятели се проведе в концертната зала на бившия Партиен дом, където и сега свири филхармонията. Тогава никой не можеше да си помисли, че Синдикалният дом ще стане Дом на културата „Борис Христов“. Редно е да носи името на най-великия бас в света.

Имах щастието да го срещна. Разминахме се на 2 метра в „Балкантон“, когато записвахме плочата „Дон Жуан“ през есента на 1978 г. Той беше със съпругата си и обсъждаха организационни въпроси за плочата, която записваше, шегуваше нещо. Много ми се искаше да го помоля за автограф, но ми бе неудобно. Срещнахме се в коридора: „Ето го на живо божеството!“ – си помислих развълнуван. А какъв обикновен човек!

Той записа църковните песнопения в храм „Св. Александър Невски“ заедно с Хоровата капела „Светослав Обретенов“ под диригентството на Георги Робев. Един приятел от капелата ме вкара вътре и слушах на живо целия запис до посред нощ. Голям глас, голяма личност! Непрекъснато съм бил около хора от този ранг – и в чужбина, и у нас.

Панчо Владигеров е съветвал на най-добрите си студенти: „Не забравяйте, че България е до Драгоман.“ Затова трябва да се опитаме да направим нещо добро, което е в рамките на нашите възможности и по нашите сили. Милчо бе казал: „Ако Панчо се беше родил в Америка, нямаше да бъде по-малко от Гершуин, даже може би и малко повече. Такива акорди, такива хармонии и такива прогресии, такива съчетания от акорди. Гершуин е велик, но Панчо щеше да е друго величие, ако бе роден в Америка.“ Географските ширини имат значение.

„Дон Жуан“ е единствен албум на „Бели, зелени и червени“ с Веселин Николов от пловдивския период на групата

„Дон Жуан“ е единственият албум от „Балкантон“ на „Бели, зелени и червени“ под ръководството на Веселин Николов, записан по времето, когато групата твори в Пловдив. Преди това Николов издава друга плоча у нас, когато формацията е в различен състав и работи към Младежкия дом в Пазарджик.

Весо водеше дълга борба за записването на плоча, защото имаше много спънки. За да одобрят всички комисии, се чакаше година-две. Записите направихме след снимките на филма „Една безкрайна мъка“. Бяхме подготвили всичко предварително, бяхме изрепетирали добре материала и останахме в студиото цяла седмица. Всеки ден записвахме по една пиеса в няколко варианта. Работихме с най-добрия тонрежисьор Деян Тимнев. Той прослушваше материала, подбираше най-доброто, а на следващия или по-следващия ден наслагвахме солата. Така имахме пълна свобода на свирене. Освободени от този товар, можехме да литнем повече към истината.

Когато записвах солата си, ми пускаха оркестрираната част и аз започвах да импровизирам. В пиесата „Гълъби“ отидох повече към рока, а ми се искаше да е по-скоро джаз, бенсъново свирене. Весо каза, че е станало много добре, но аз помолих да повторя. Може и да не съм бил прав. Погледнато от днешния ден, няма никакво значение. Трябва да си я има джазовата технология, джазовото присъствие. Ако е друг жанр, това ще е просто изсвирено соло. А тук има значение фразирането, суингирането на мелодията, артикулацията, начина на мислене, отклоненията и свободната импровизация, трябва да бъде съвременно и модерно. И да е естествено, да не звучи „направено“. Защото има два вида музиканти – родените и направените. „Пази Боже от втората категория, татко.“ – казваше Милчо. Родените музиканти си личат два тона като изсвирят. И продължаваше: „По „Хармония“ някои показват, но нищо не казват.“ Този акорд е забранен, онзи е фалшив. Ти ли ще ми кажеш! Няма фалшиви акорди в тази музика, има начин на мислене, важно е чувството, интуицията.

В албума „Дон Жуан“ заглавната пиеса отпраща към друго поприще за изява на таланта на Веселин Николов – театралната и филмовата музика.

Тази пиеса Веселин Николов я написа за театъра. Той композиаше и филмова музика: „Всичко е любов“, „Нощем по покривите“, „Борис I“. Когато в Съюза на филмовите дейци имат събрание за приемане на нови членове, Христо Ганев и Бинка Желязкова са в журито. В един момент стават и си тръгват демонстративно: „Много съжаляваме, не чухме името на Веселин Николов. Как не сте го вписали? Той има толкова заслуги, толкова е направил за киното, а вие не благоволявате да му споменете името. Ние какво да правим тогава тук?“

Весо ми разказа, че след една седмица звъннал телефонът: „Другарю Николов, вие сте приет в Съюза на филмовите дейци.“ Сподели, че това е единственият случай, когато някой е станал член без да е подавал молба.

Джазът е „Една безкрайна мъка“. Христо Ганев заснема документален филм за групата по време на национално турне

Христо Ганев е инициатор за създаването и режисьор на филма „Една безкрайна мъка“. „Преди всичко човек трябва да търси и да намери себе си в света на музиката, по-точно – в света на джаза.“ – казва във филма Огнян Видев. Авторът му задава въпрос: „Бихте ли могли да не свирите джаз?“ „Не. Не.“ – отговаря твърдо музикантът. Историята на заглавието ни отпраща към пътуване на „Бели, зелени и червени“ зад граница.

В Дебрецен участвахме в една програма и излязохме на една сцена с Джон Сърман трио. Весо ни беше предупредил да го слушаме внимателно. Джон Сърман свири на саксофон, Бари Филипс – на контрабас, а барабанист бе Стю Мартин – той е като наемен убиец – трепе с барабаните.

В програмата на фестивала участваха още Еди Гомез – контрабас, и Джереми Стейк – флейта, които свиреха ярък фрийджаз. В техните пиеси няма начало, няма край, няма уточнения. Но го правят майсторски. Фрий джазът е много близо до това някой да започне да свири глупости и да заблуждава. Който не разбира и не чувства, ще бъде обладан от демонстрираната техника. А какво свири – глупости! Милчо бе казал: „Не се заблуждавай, че фрийджазът се свири много лесно. Напротив, той е много сложна музика.“ Всичко трябва да мине през мисълта, а не да се свири каквото ти падне, да се прави гимнастика на пръстите.

Във филма „Една безкрайна мъка“ Весо цитираше думи от интервю на Стю Мартин. Питат го: „Какво е джазът?“ А той отговаря: „Пътуване, безсъние, преумора, недохранване. Всичко това е, за да дойде някой накрая, да ти стисне ръката и да ти каже: „Благодаря, момче! Благодаря за това, което правиш.“ Стю Мартин говореше за всички, които живеят с тази музика. Не става дума за някакво изсвирване, за чиновничество или професионално присъствие. Веселин го цитира много кратко и точно във филма: „Има едно интервю на Стю Мартин, в което той казваше: „Джазът е една безкрайна мъка на един пътуващ само за едно – някой някъде да те срещне, да те потупа по рамото и да ти каже: „Благодаря ти, момче!“

„Една безкрайна мъка“ е емблематичният филм за „Бели, зелени и червени“. Снимките ги направихме през януари 1978 г. В групата бяхме: Веселин Николов, аз, Петър Джурков на пианото, на баса – Пъшо Конов, и Радул Начков на ударните. Христо Ганев е режисьор и сценарист на много филми, голямо име, един от доайените. Той на няколко пъти идваше на Джаз фестивала в Сопот и се обадил на Веселин по телефона: „Искам да направя филм за вас.“ Веселин организира нещата и започнахме едномесечно турне из цяла България: Русе, Бургас, Варна, Шумен, Разград, Търговище, Казанлък, Стара Загора. Завършихме с голям концерт в Младежкия дом в Пловдив, а залата бе препълнена. Христо Ганев и екипа му през цялото време бяха с нас. Той гледа, снима и с Веселин монтираха.

Имаше моменти, когато свирим една пиеса – „Този, който винаги говори“ или „Калоферска тепавица“, която е включена във филма от концерта във Варна. Музикантите от по-големите градове идват да ни слушат, разбират за какво става дума и чистосърдечно ни поздравяват: „Ей, ти свириш като Джим Хол!“ „Остави тази работа! Как ще се сравнявам с Джим Хол! Дай Боже да свиря така добре!“ Весо го сравняваха с Джон Колтрейн.

Един от драматичните моменти е, когато музикантите пристигат за пореден концерт, за да чуят, че има само един продаден билет. Разговорът с касиерката на читалището не е обнадеждаващ за посещаемостта. „Артистът не трябва да го интересува дали има хора или няма, колко ще бъде публиката. Той е излязъл да свири. Дали на 5 или на 50 човека…“ – казва във филма Огнян Видев. Веселин Николов продължава: „Специално за нашия жанр може пет човека да се окажат много по-качествена публика, отколкото 250. Според мен българската публика все още в много малка част знае правилата на играта в областта на джаза. А не знаейки правилата, няма да може да усети сладостта на това, което е. Така че за мен публиката не оказва абсолютно никакво влияние.“

Приготвяме се да правим концерт в с. Шипка, нареждаме техниката, инструментите. Но касиерката казва: „Няма абсолютно никаква публика. Един продаден билет.“ Купила си го ученичка от гимназията. Тя не знае, че ще бъде сама. Тогава всички – киноекипът и ние, отидохме пред нейната къща. Момичето излезе, разбра за какво става дума – че концертът или трябва да се отмени, или трябва да свирим само на нея. Младо, хубаво момиче, показа си билета. Празна зала!

Джаз турнетата в страната са рядкост, почти ги няма. Организират се гостувания на естрадни състави.

Те трябва да веселят хората, а хората са настроени на другата музика и джаз нито са слушали, нито знаят какво е.

Филмът имаше голям успех. Премиерата бе в София в Дома на киното, а след това изнесохме концерт. После тръгнахме на концертно турне по повод филма – в Пловдив, както и в други градове.

Овации на Третия национален преглед на джазовите оркестри

Премиерата на „Една безкрайна мъка“ е на 8 ноември 1979 г. в Дома на киното. Само няколко месеца по-рано „Бели, зелени и червени“ са се завърнали от Джаз фестивала „Нюпорт“ в Ню Йорк, слушали са там Арт Блейки и „Джаз месинджърс“, а Рафи Манукян ги е завел на концерт на Маккой Тайнър във „Вилидж гейт“. В самолета на път към България Веселин Николов пише пиесата „Между небето и земята“, която групата свири на Третия национален преглед на джазовите оркестри. Огнян Видев носи на сцената полъх от Ню Йорк – той е с каубойска шапка, подарена му от Рафи Манукян.

Пепи Славов ми прави комплимент: „Майна, тази шапка много ти гива!“ Ей, да чуя един пловдивски лаф! Представихме се много добре. Беше направо сензационно. Цялата пълна зала „Универсиада“ ни стана на крака. Аплодисменти, викове… Весо Червения издекламира майсторски речитатив. В стихотворна форма бе синтезирал откъси от творби на големи поети от Източната философия. Част от думите бяха за това какво е нужно на човечеството. „Който разбрал, разбрал.“ – си помислих за въздействието аз. Публиката изпадна в транс. Весо бе като Вселенски проповедник – имаше дар слово и до такава степен умееше да омайва хората. Не да ги опиянява с глупости, а говори истини, които достигаха до душите на хората.

Концерт-рецитал със Стефан Цанев и Доротея Тончева в театър „София“

„Бели, зелени и червени“ отново са в центъра на културния живот в столицата в забележителна вечер с Доротея Тончева, Стефан Цанев и трупата на театър „София“.

Тогава даваха „Човекоядката“ от Иван Радоев с Тодор Колев в главната роля. Постановката бе за отрицателните моменти и явления на режима. Участваха и Доротея Тончева, Тони Горчев… Режисьор бе Младен Киселов, а залата бе пълна.

След спектакъла „Бели, зелени и червени“ имахме концерт „Джаз и поезия“ със Стефан Цанев и Доротея Тончева. Те четяха стихове от неговата стихосбирка „Реквием“. Програмата бе внимателно подготвена предварително и музика и стихове се допълваха и съчетаваха. Свирехме пиесите, които сме изпълнявали в Рино и на други места – с такова качество и на такова ниво. Бяха почти всички от височайшите – писатели, поети, композитори.

Когато излизат на сцената, Стефан Цанев се обръща дискретно към музикантите и им казва…

С лека усмивка прошепна към нас: „Сега, както си свирим, можем да изчезнем и никой повече да не ни намери. Никой няма да ни знае къде сме. Просто да изчезнем. Така може да се случи, защото такива неща са се случвали. Но сега не е онова време, затова съм написал тази стихосбирка.“ Човек като слуша, направо настръхва – за това могат да ни арестуват. Удар по главата! Но стихосбирката е с интелектуален заряд, борави с интелигентни средства. Истината се казва, но на висок стил, както Стефан може.

След това имаше коктейл. Там бяха Христо Ганев, Бинка Желязкова, както и министърът на културата Георги Йорданов, а също Станко Тодоров… Петър Ступел дойде да ни поздрави. Павел Писарев го пита: „Петьо, какво ще кажеш? Как ти се виждат тези момчета?“ „Пальо, какво сега?! Голяма работа са, не виждаш ли какво става?“ Каза му, че ние сме гордостта на България: „Какво повече от това?“ „И аз така мислех, но исках да го чуя от теб.“ – заключи Писарев. С Юри Ступел се познавахме добре: „Ей, как ще свиря пред теб сега?“ Отвърнах: „Стига, стига глупости.“

Станко Тодоров дойде при Христо Ганев: „Христо, много рядко се виждаме с теб вече. Какво става?“ „Станко, така ще бъде като не идваш на джазови концерти. Идвай по-често и ще се виждаме повече.“ Всички му стоят диван чапраз, защото го знаят Христо Ганев кой е. После си отидоха другарите, но важното е, че дойдоха, слушаха, аплодираха. Казах си: „Ей, тези хора са на вълната на джаза.“

Петър Ступел бе един от най-ярките представители на композиторската гилдия. Имахме уважението на Съюза на композиторите, на Съюза на музикалните дейци, на колегията, и то – сериозните творци. И така е било винаги през годините. Пламен Джуров – той е голям! Емил Чакъров дирижира „Протуберанси“, а на първия ред са Добрин Петков – световна личност, Иван Спасов и цялата колегия от тогавашната Консерватория в Пловдив.

На концерт за 35-ата годишнина на Бели, зелени и червени през 1996 г. основателят на формацията Веселин Николов откроява някои от акцентите в приноса на състава.

Без да се впускам във фактологични подробности, имам желанието да припомня само няколко неща, които изпълваха ежедневието ни тогава и които от дистанцията на времето като че ли стават от ден на ден по-актуални. Хронологично на първо място е гостуването ни на Международния джаз фестивал в Рино, Невада, преди малко повече от 30 год., през пролетта на 1976 г. Ние бяхме първите гости от Източна Европа на фестивал в Америка зад Желязната завеса. Другите гости бяха Оркестърът на Бил Аштън от Великобритания и триото на проф. Джери Хан от САЩ. Второто е участието ни на „Нюпорт джаз фестивал“ в Ню Йорк. Това беше през лятото на 1979 г., върхът на бъзовото клонче, няма по-голям джаз фестивал от този. До този момент нито един друг български оркестър не е участвал на този фестивал. Вижте колко години са минали от 1979 г.! И третото по отношение на тази дейност е участието ни и невероятните преживявания в Индия през 1980 г. на най-големите фестивали на джаза в Азия – „Джаз Ятра“ в Бомбай и „Джаз фест“ в Калкута.

Паралелно с концертната си дейност в страната и чужбина, „Бели, зелени и червени“ работиха много активно във Факултета по музика на Народния университет по култура в Пловдив, който факултет ръководих като декан в продължение на 8 год. Акцентите на тази наша дейност хронологически се подреждат така: първите три години бяха цикъл образователна програма под егидата „История и теория на джаза“. Вторият момент – форма „Класика и джаз“, замислена и осъществена като музикална провокация. Тя имаше неочакван, но заслужен успех. Задължен съм да спомена някои от участниците – пианистката Джени Петрова, цигуларят Минчо Минчев, челистът Анатоли Кръстев, известната пианистка Снежина Гълъбова, сопраното Елена Балджиева, пианистите Димо Димов, Албена Димова, Светлана Косева, Наташа Гяурова, струнен квартет и духов квинтет съм Пловдивската държавна филхармония и др. Третата – най-успешната и популярна факултетна форма, която стана като нарицателно, се казваше „Съвременност – позиция – съвременност“. Тя се движеше по и обединяваше три основни направления. Първото е трансформирането на Факултета по музика в мини център по гражданско поведение. Това нещо не знам как ще го приемете – факултет по музика да апелира за център по гражданско поведение. Следва създаване на възможности на слушателите за срещи, разговори и обмяна на мисли с известни и популярни личности, имащи собствена визия по актуални културологични проблеми. Трето основно – насочване на вниманието на аудиторията към неконвенционални форми на обучение, третиращи ефективно и адаптивно изграждане на личността. Пак се налага да припомня участвали в „Съвременност – позиция – съвременност“: Леда Тасева, Тодор Колев, Стефан Цанев, Доротея Тончева, Йорданка Кузманова, Тинка Алтънова, Светла Гостева, Виолета Донева, Давид Овадия, Радой Ралин, Ташо Щерев, Христо Ганев, Петър Анастасов, проф. Гриша Филипов, Георги Божилов, Динко Дерменджиев, Георги Костов, Аксиния Джурова, Христо Стефанов, Димитър Пеев и др.

Искам да завърша каденцата с една прекрасна и много мъдра сентенция на Спиноза: „Свободният човек за друго нищо не мисли толкова малко, както за смъртта. И неговата мъдрост се състои в размисъл не за смъртта, а за живота.“

Още огромни успехи – на най-големите джаз форуми в Индия

„Бели, зелени и червени“ имат знаменателно 15-дневно турне в Индия, с участие, включително на „Джаз Ятра“ в Бомбай, както и на Джаз фестивала в Калкута.

Гостуването бе на държавно-правителствено ниво с благословията на Людмила Живкова. Обади се Христо Друмев – тогава ръководител на отдел „Музика и театри“ в Комитета за култура: „Бели, зелени и червени“ са определени да представят страната ни по случай 1300 години България. Ще направите концертно турне за популяризиране на българската култура в Индия.“ Каза ни маршрута, а продължителността бе около 25 дни. Трябваше да вземем участие в „Джаз Ятра“ в Бомбай и „Джаз фест“ в Калкута. Отделно бяха планирани концерти в столицата Ню Делхи. Трябваше да се включим по телевизията, да имаме концерти и в други градове, сред които Гоа – раят на Земята.

Подготовката отнема две години – от писмото на Веселин Николов до Почетния секретар на „Джаз Индия“ Ниражан Жавери, до изминаване на целия път между институциите у нас. Още през лятото на 1978 г. председателят на Окръжния съвет за култура – Пловдив Стоилов пише до Генерална дирекция „Международен културен обмен“ на Комитета за култура, че това е първа покана, отправена до джазов оркестър от България, и затова се моли за съдействие проявата да се реализира чрез международния културен обмен. Свидетелства документът от архива на Веселин Николов, пазен в Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив.

НБИВ – БИА, фонд № 67, архивна единица 3, лист 8

Ниражан Жавери, който дойде при нас в Ню Йорк, ни посрещна в Делхи. Концертът ни на „Джаз Ятра“ бе в летен театър на открито и имаше много народ. Всичко бе записано и след това излъчено по „Гласът на Америка“, макар самият Уилис Коновър да не присъстваше. Беше се събрал целият световен джазов елит: Мангелсдорф, Стан Гец, Аладар Пеге „Мингъс дайнъсти“, закри го Рави Шанкар. Като отидохме на репетиция, пред нас се разсвирваха различни големи музиканти. Йосуке Ямашита си протегна ръката да се здрависаме. Аз замръзнах при мисълта кой се ръкува с мен. Ямашита е страхотен пианист и саксофонист.

На следващия ден тръгнахме по другите щати на Индия – за Гоа, после – в Тривандрум, и след това – в Калкута. Джаз фестивалът там отново се провеждаше на открито. На една поляна бе издигната сцена, а участниците бяха почти същите като в Бомбай. В една програма бяхме с Алберт Мангелсдорф, Бигбенд на „Гьоте институт“, двама австралийци – Джордж Гола – китарист, и флейтист – много свирене имаше в изпълнението им и се сприятелихме се с тях, Таня Мария, оркестър „Мелодия“. А нашата музика имаше голям успех и бе посрещната с много аплодисменти.

Ти си в общия кюп, в обща програма наравно с всички. Човек гледа и не може да повярва, че участваш наравно с тях, че си между тях и си като тях. На теб ти ръкопляскат по същия начин, както на тях.

При откриването на Джаз фестивала в Бомбай имаше пресконференция, която водеше най-големият мениджър в света – Норман Гранц – мениджърът на Ела Фицджералд, на Луис Армстронг, на най-големите светила. Той е най-големият капацитет. Норман Гранц с очилата говори пред мен, а ние сме седнали на първите редове. Той открива „Джаз Ятра“, а зад мен са Тед Кърсън, Джон Хенди, Аладар Пеге. Всички величия са около мен, аз съм между тях. Ти ставаш част от тях.

И още от писмото на Ниржан Жавери, почетен секретар на „Джаз Индия“, до Веселин Николов: „Това турне ще създаде опит за вашата група и ще бъде едновременно, аз съм убеден – най-добрият начин за сприятеляване между нашите две страни посредством музиката. Не съм ви казал, че има много общи изпълнения в българската и в класическата индийска музика. По време на посещението ви в Индия ще имате пълната възможност да чуете наши големи музиканти и да разберете близките характеристики.“

Сутринта ни заведоха в една зала да слушаме индийска класическа музика – Али Акбар Кан, Устад Вилаят Кан – музиканти от фамилията Кан. Другата голяма фамилия е Шанкар. Те свирят на цитра, сарод. Концертите ги правят до 12 ча́са, аз издържах към 6. Медитират, докато свирят. Бяха трима – четирима музиканти, седнали на килимчета. Много е интересно как в началото се разсвирват. Единият започва бавно да свири индийска скала, непозната за европейската музика. Весо каза: „Той сега работи върху всеки тон – обработва го, украсява го.“ За да стигне до същинската музика, трябват минимум два часа. Малко по малко започва да бродира, да прави мелодии, да ги скъсява. И в един момент започва да свири с такава невероятна бързина, че не можеш да му видиш пръстите. Джазът било детска играчка в сравнение с това, което те правят! Тук има бибопаджийски паркърови фрази, но и мелодични линии, ладове и скали, непонятни за нас. Вижда се как музиката избликва, както петрола от сонда. И в един момент отново се успокоява, връща се долу, отпуска се и започва пак да свири цели тонове. Но, когато музиката я „нагреят“, когато стигне кулминацията, излизат момичета, които танцуват с гривни на краката и си говорят по техния характерен начин.

„Доброто трябва да победи злото във всичко – в живота, в човешкото и във вселенското съществувание.“

През живота си като музикант никога не съм се вземал насериозно. Като правя нещо, като свиря, се забавлявам. Искам да свиря добре. Не всеки път, защото и това омръзва. Както е и времето – не може всеки ден да е слънчево или всеки ден да вали дъжд. Аз съм близко до природата, до Божията воля, до законите на Господа и до природните закони. Трябва да живеем с тях и да ги спазваме, а чрез музиката да ги пренасяме и в нашето състояние. Друго е. „Аз го научих…“ Няма научаване. Това се ражда в момента. Истинската музика, истинското присъствие, истинското състояние е така. Затова има два вида музиканти – родени с Божията благословия и направени. Пази Боже от вторите. Както и Дюк Елингтън е казал: „Има два вида музика – добра и от другия вид.“ Пази Боже от другия вид. Доброто трябва да възтържествува и да преобладава. Доброто трябва да победи злото във всичко – в живота, в човешкото и във вселенското съществувание. Защото трябва да има вселенски поглед и чувствителност. Има хора с висш космически разум – джаз иконите, големите, също и в класическата и в поп музиката – като „Бийтълс“ и „Ролинг стоунс“.

Към 6 ча́са успяхме да слушаме и след това се отпуснах, изтощих се и отидохме в хотела да си лягаме. Такова нещо – индийска класическа музика – не бях слушал. Страхотна работа. „Ами сега, от тук, какво ще правим друго?“ – запитах се.

  • „Джаз истории“ се излъчва в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч. по Джаз ФМ.
  • Разказа на Огнян Видев можете да чуете чрез бутона „Аудио“.
  • Снимките са от личния архив на Огнян Видев и от архива на Веселин Николов, съхраняван в Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив.
Подобни