Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Незабравими балади

English
Търсене
104 MHz в София

Интервюта

Откривател в непознат свят, цигуларят Джошуа Бел разказва истории с музика

„Музиката е тук, за да разкажем чрез нея една история, за да се обърнем към себе си” – това е полето, в което виртуозният цигулар Джошуа Бел намира смисълът на своето изкуство. Един от най-обичаните, най-популярните и най-продаваните артисти идва за първи концерт в България с Оркестъра на Класик ФМ радио. Под диригентството на Максим Ешкенази той ще ни плени с изпълнението си на цигулковия концерт на Чайковски. Прекрасен изпълнител, вдъхновен преподавател и ентусиазиран ръководител на оркестъра Академия St Martin in the Fields, Джошуа Бел оголва душата си пред публиката, защото вярва, че в музиката трябва да си искрен, че в нея няма място за преструвки. „За да достигне едно изпълнение до сърцата на слушателите, то трябва да дойде от твоето сърце. Това означава да си напълно искрен и откровен със себе си и да си във връзка с емоциите си”, казва Джошуа Бел, а интервюто на Светослав Николов съвместно с Класик ФМ радио и „Кантус фирмус”, организатор на концерта, можете да чуете тук.

Идвате в България за първи път. Вълнувате ли се от предстоящата среща със страната и публиката ни?
Много, много се вълнувам! България е една от малкото държави в цилвилизования свят, в която не съм бил. От 14-годишен пътувам по цялото земно кълбо, за да изнасям концерти. Винаги съм искал да дойда в България. Имам много скъпи приятели и познавам чудесни музиканти, които са българи и с които се срещам във всевъзможни точки на света. Крайно време е да дойда в София!

Какво знаете за София и България? Какви са очакванията Ви от срещата с българската публика?
Не знам много за София, но българите, които познамвам, са много открити и много топли приятели. Затова и очаквам публиката да е такава. Надявам се да е така. Казаха ми, че е така. Приятели сме с диригента на концерта Максим Ешкенази, с когото отдавна се познаваме и сме свирили заедно в Лос Анджелис. Преди много време той ме кани да дойда във вашата страна. Казва, че е сигурен, че ще харесам и публиката, и хората в България. Така че не идвам с конкретни очаквания, но съм сигурен, че ще е много хубаво.

Мога да Ви уверя, че българската публика цени качествената музика. Сигурен съм, че ще Ви хареса да свирите пред нея, както на нас ще ни хареса да Ви слушаме. Ще изпълните цигулковия концерт на Чайковски. Какъв е Вашият личен отпечатък върху него?
Концертът за цигулка и оркестър на Чайковски е много популярен. Всеки го е чувал. Той обаче съдържа много лична емоция. За мен това е велика творба. Очевидно тя е вълнуваща и вуртозна, но в дълбочина е красива, лична, елегантна. Чайковски е майстор на елегантната музика – вземете за пример неговите балетни творби. Смятам, че този концерт е едно от най-прекрасните му произведения и се чувствам лично свързан с него. Казвали са ми, че подходът ми към тази творба е специален, но това не е ефект, който умишлено се опитвам да постигна. Получава се така от самосебе си, защото това е една много лична творба. Много е лична.

Какво характеризира цялостния Ви подход към музиката, която изпълнявате, така че едно произведение на изкуството да достигне до сърцата и душите на своите слушатели?
За да достигне едно изпълнение до сърцата на слушателите, то трябва да дойде от твоето сърце. Това означава да си напълно искрен и откровен със себе си и да си във връзка с емоциите си. Публиката усеща всяка преструвка. Изпълнителят излага на показ душата си, а това не допуска неискреност. Най-важното обаче е, че истинската звезда на едно произведения е неговият създател – композиторът. Концертът за цигулка на Чайковски е сътворен от гениален музикант. Той е свършил по-голямата част от работата. Задачата на изпълнителя е да представи на публиката гениалността на Чайковски. Затова неговата роля е важна, но не най-значимата. Най-големият комплимент за мен е, когато след концерт слушател ми каже: „Това е велика творба!“

Стилът Ви на свирене изразява искреността, с което общувате с публиката. Какво разкривате по този начин за себе си, за Вашата личност?
Същото е като на театралната сцена – актьорът влиза в роля, но остава себе си. Няма как да изразиш емоция, която не си почувствал. Така че начинът ти на свирене, емоциите, които изразяваш, те разкриват пред публиката като човек. Неизбежно е. И е плашещо дори. Оголваш душата си. В това нямам задръжки. Бях стеснително дете – притеснявах се, когато съм с непознати хора. Срамежлив бях. Всичко се променяше в момента, когато започнех да свиря. Тогава напълно се разкривах чрез музиката. Затова професията на музикант толкова ми приляга.

Каква е емоцията, която Ви свързва с Вашия инструмент – цигулката „Гибсън екс Хуберман“?
Тя има много специална стойност за мен. Много е важна връзката между музиканта и неговия инструмент. Влюбих се в цигулката си още при първата ни среща преди 11 години. Знаех, че трябва да я имам и намерих начин да се сдобия с нея. Закупих я като продадох другата си цигулка. Инструментът става твой глас, част от самия теб. Трябва да си в хармония с него. Звукът, който той произвежда, трябва да е звукът, който чувстваш в себе си, който е в ума ти. Така сме двамата с цигулката ми. Разбира се, не винаги съм щастлив с нея. Някои дни ми идва да я захвърля и да си взема друга. Но така е и в живота – като със съпругата или партньора ти. Някои дни се разбирате, други – не, но да откриеш човека до себе си можеш само веднъж.

И вие го открихте.
Да, така мисля. В момента съм лудо влюбен в цигулката си.

Джошуа Бел като преподавател. Какво е нужно, за да запалите у учениците си искрата на любовта към класическата музика и да им дадете знание за нея?
Не преподавам активно, но, да, в моментите, когато го правя, много ми харесва. За най-важното се обръщам към това, което получих от моя учител – Джоузеф Гинголд, който почина преди много години, самият той - ученик на великия Изаи. От него научих много неща, разбира се, но най-важните от тях – любовта към музиката и откровеността в музиката. Той бе образец за мен в това отношение. Основата, която искам да дам на учениците е, да ги науча да се свързват с музиката. Много често на свиренето на инструмент се гледа като на нещо външно за теб, като поле, на което да изявиш своята техничност. Най-важното обаче е да открием смисъла в това да създаваме музика. Тя е тук, за да разкажем чрез нея една история, за да се обърнем към себе си. За мнозина това е трудната част от уравнението, затова е и на първо място в знанието, което искам да дам на учениците си.

Говорихме за Джошуа Бел като изпълнител и като учител, а сега да поговорим за Джошуа Бел като музикален директор на Академията St Martin In The Fields. Как се чувствате в тази роля?
За мен този пост бе естестествената следваща стъпка. Често изпълнявам камерна музика и много обичам симфоничния репертоар. Така че за мен е сбъдната мечта да съм музикален директор на Академията St Martin In The Fields, с която изпълняваме оркестров репертоар, като например симфониите на Бетовен, върху които работим в момента. Току-що завършихме записите на Четвърта и Седма симфония, които ще излязат на пазара тази година. Чувствам се като откривател, който пристъпва в непознат свят. Усещането е чудесно! Един музикант винаги трябва да има пред себе си нова цел, нови неизследвани територии. Понякога солистът започва да тъпче на едно място, изпълнявайки отново и отново едни и същи произведения. Смятам, че е важно винаги да учиш – да усвояваш нещо ново, да опознаваш неизвестното.

Експериментът в метрото на Вашингтон през 2007 г. е един вид изследователство. Резултатът от него бе обект на много медийни анализи. Какъв е обаче Вашият извод от него? Какво научихте вие от случилото се?
Случилото се във Вашингтонското метро за мен не бе нещо особено значимо – по-скоро се забавлявах, приех го като приключение. Самият аз не го почувствах като изследване. Беше ми забавно, докато свирех в станцията на метрото и не съм очаквал за това да се говори шест години, след като се случи. Забележителното е колко много хора научиха за него. Все още не разбирам защо стана така. Не е нещо, което тогава приех насериозно, но то повдигна темата за музиката и нейното значение. В този смисъл изпълни положителна роля.

Експериментът повдигна и въпроса за присъствието на музиката като непосредствена част от ежедневието ни.
Той показа нещо, което винаги съм знаел – колко важна част от музиката е самата публика, особено за сериозната музика, каквато е класическата и джазът. Много е важно участието на публиката. За съжаление, много млади хора днес не осъзнават тази своя роля. Трябва да направим така, че сериозната музика да бъде част от живота на младите хора. За съжаление днес музиката се е превърнала във фон. Когато сме в ресторант или клуб, около нас звучи музика, но не това е начинът да я слушаме. Публиката трябва да е омагьосана от музиката, да се концентрира върху всеки тон. Тогава тя означава нещо. Но ако свириш на хора, които са се забързали към работното си място, музиката не означава нищо.

Върху музиката можем да се съсредоточим и в киносалона. Вие записахте много филмови партитури – „Червената цигулка“ на Джон Корилияно, „Ангели и демони“ на Ханс Цимер, „Айрис“ на Джеймс Хорнър. Как се потапяте във филма и бихте ли искали да продължите в тази посока?
Мисля, че кино и музика се съчетават изключително естествено и красиво. Ако Моцарт бе жив в ерата на киното, сигурен съм, че щеше да пише музика за филми, не само симфонии. Киното е добър посредник при общуването с музика. Шостакович, Прокофиев и много дурги велики композитори са го правили. Самият аз търся възможности да бъда част от такива проекти – в това отношение „Червената цигулка“ бе най-амбициозният и важен за мен. Музиката в него е много силна, а и самият филм е за музиката – така че се радвам, че работих по него. Хареса ми и търся всяка възможност за такава изява. Музиката си е музика – без значение дали разказва история от екрана или от сцената. Не се изисква различно умение, за да се изразяваш във филмовата музика или на концерт.

Естественото продължение бе концертът „Червената цигулка“. Как се почувствахте, когато Джон Корилияно ви възложи да сте първият му изпълнител?
Проектът ми е толкова скъп, защото музиката не е само част от филма, тя е звездата в него. Той спечели наградата „Оскар“, която бе присъдена именно за партитурата. Затова помолих Джон Корилияно да даде живот на музиката извън филма, да я представи в самостоятелен концерт. Тя се превърна в много важна част от цигулковия репертоар. Десетки цигулари я изпълняват на концертите си. Така се роди това произведение, което сега се изпълнява дори от европейски музиканти. То влезе в техния репертоар като новият американски цигулков концерт. Това ми харесва!

От великите съвременни филмови композитори, за които стана дума, остана Джон Уилямс. Ще чуем ли Джоуша Бел да свири негова музика за киното? С него работихте по албум с композиции на Гершуин. Ще продължи ли това сътрудничество на големия екран?
Впечатлен съм колко добре познавате работата ми! Джон Уилямс е прекрасен композитор. Можете ли да си представите филми като „Междузвездни войни“ без неговата музика?! Те щяха да бъдат нещо съвсем друго. Той е изключителен музикант – работил съм с него като диригент и пианист. Така че, някой ден, ако ми предложи да изсвиря негова партитура... Той вече създаде саундтрак с главна роля на цигулката, поверена на Ицхак Пърлман – „Списъкът на Шиндлер“. Може би, ако за следващия му филм Пърлман е зает, ще помоли мен да свиря…

Стискаме палци!
И аз!

„Френски импресии“ е заглавието на най-новия Ви албум, записан с пианиста Джеръми Денк. В него включихте произведения на Равел, Сен-Санс и Франк. Това ли е най-елегантната част от камерната музика според Вас?
Техните камерни произведения са възхитителни! Самият аз винаги съм харесвал френския репертоар. Моят учител Джоузеф Гинголд е ученик на Изаи, за когото Франк е написал тази творба. Израснах с музиката, която притежава толкова красиви звукови цветове. В това отношение тази музика няма равна. Тя е с много интимно звучене и създава един изящен свят. Джеръми Денк е прекрасен пианист и за мен бе удоволствие да работя с него. Много се гордея с този албум – щастлив съм, че го направих!

Едно интервю никога не приключва без отговор на въпроса – какво следва?
Идвам в България – и много се вълнувам от срещата с вас. Искам отново да се върна в страната ви, като доведа моя оркестър – Академията St Martin In The Fields. Харесва ми, когато свиря с тях, защото в една и съща вечер съм солист на концерт и дирижирам симфония. В момента основното за мен е предстоящото ми гостуване за първи път в родината ви. Това е съвсем ново преживяване за мен – и затова така се вълнувам.

Много говорихме за работа. Сега да Ви попитам – как си почивате?
Почивам си, когато се завърна у дома – в Ню Йорк. Много неща обичам да правя в свободното си време. Едно от любимите ми е спортът. Радвам се на компанията на приятели. Ценя добрата храна. Когато дойда в България за два дни, се надявам да опитам вкусни гозби в добри ресторанти. Това са любимите ми занимания, когато не свиря.

Подобни