Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Jazz FM хитове

English
Търсене
104 MHz в София

Интервюта

В „Джаз истории“ – ФСБ: олтар на чистото изкуство

ФСБ оформи звука на българската популярна музика, такава, каквато я знаем от последните 40 години, и създаде оригинални песни и пиеси, които оставиха трайна следа в културното ни развитие и продължават да оказват силно въздействие – одухотворяващо и извисяващо. В „Джаз истории“ по Джаз ФМ ви срещаме с музикантите от ФСБ в разговор, записан на живо пред публика в поредицата „Цената на успеха“ на Празниците на изкуствата „Аполония“. Имах честта да застана до Румен Бояджиев, Константин Цеков и Иван Лечев часове след концерта им на основната фестивална сцена, когато с музиката на ФСБ стотици пяха, прегръщаха се и танцуваха.

ФСБ реализират първия си албум Non-Stop през 1976 г., като веднага правят нещо важно за българската публика – отварят прозорец към световната музика. И още с първия си албум стават незабравими, стават вечни. Тук е песента „След десет години“ от италианската поп сцена и със стихове на Михаил Белчев, която и до днес се пее като химн. Чрез ерудираните и отдадени на музиката творци в ФСБ на българската сцена идват модерните световни влияния.

Класическото образование е основа за модерни джаз и рок влияния

Константин Цеков: Преди да започнем работа в „Балкантон“ на врата ни висяха изпитите в класическия отдел на Консерваторията. Дори допреди няколко години сънувах кошмари, че не съм си взел абсолвентския изпит. Искахме да завършим с отличен или поне с много добър. Самото създаване на ФСБ бе като много приятен десерт след тези тежки изпити в Консерваторията, която ни даде много и продължава да ни дава до ден-днешен. В работата изключително ни помогна класическото образование. Наред със слушането на Бах и Хиндемит, започнвахме да слушаме Джино Ванели, Yes, Genesis, Emerson, Lake & Palmer. Всичко това се преплете във философия, която синтезирахме по-нататък.

ФСБ е създадена в момент, в който българската музика търси осъвременяване на звука.

Иван Лечев: Бях най-малкият в групата. Гледам на нея като на страшно голям университет. Извън работата в „Балкантон“ се събирахме в събота и неделя и записвахме на живо на тясна лента филмова музика. На многопистовия запис, ако си сбъркал, можеш да си поправиш грешката. Но в този случай се събираха мастити музиканти - и който сбърка, всички се връщаха заради него. При първите такива записи ми трепереха мартинките, защото имах най-малко опит. Освен това не бях учил китара така методично, както цигулка от покойния ми баща. Взеха ме в „Балкантон“ сигурно защото по онова време бях единственият китарист, който чете ноти. Знаете тази шега: как да накараш китарист да спре да свири – като му дадеш ноти. За да бъдеш студиен музикант освен че трябва да си добър музикант и сръчен изпълнител, трябва да имаш и опит. А опитът се трупа с всеки ден, всеки час, всеки проблем. Това, че сме заедно след толкова години означава, че пътят, който сме извървели, ако не е правилният, поне е общият. А това е много ценно и много рядко се случва. Ето това е екип вече 40 години – вижте го! (Аплодисменти)

Пътят към свободното изразяване

Винаги изразяващи в своята музика порива към свободата, творците първо трябва да я извоюват за себе си, за да ни я предадат.

Румен Бояджиев: Спомням си, че „Балкантон“ бе с особен статут – имаше значение колко плочи ще продаде. Затова те правеха нещо изключително революционно – четири пъти в годината организираха прослушвания на продукцията от страна на търговците, които правеха своите заявки. Тук се явяваше конкуренция и ние се стараехме, когато решихме да направим ФСБ.

Това се случи, след като записвахме много неща, започнали като студийни музиканти. Влизаш в студиото и не знаеш какво ще свириш – дават ти нотите, обясняват ти, че примерно е песен на Лили Иванова. От тук нататък се сещате, че обясненията са нелепи. Ние трябва да сме слушали такава песен, ако не сме – не знаем за какво става дума. Започваме да свирим това, което трябва, а то се получава, защото сме слушали такава песен и можем да изсвирим това, което са ни дали като ноти. Колкото по-бавно го прочетеш, толкова си по-слаб и толкова е по-вероятно да не те поканят следващия път, защото тече студийно време. До 12 ч. трябваше да се запишат три или четири песни. Това беше нашият живот преди да направим ФСБ като самостоятелна единица. Платихме кръвен данък на това, защото записвахме страшни глупости, които ни хранеха. Поради факта, че имаше заинтересовани хора, които според мен бяха недъгави вече да произвеждат музика, ние, както си говорехме, пудрехме техните недъгави песни, затова ни оставиха на мира. Така можахме да направим ФСБ. Която вероятно нямаше да бъде тук пред вас и нямаше да съществува всичките тези години, ако не бяхме платили този кръвен данък, както вероятно всеки от вас знае това какво е и го прави в живота си.

Всички бяха доволни, никой не се оплакваше. Това за ръководството на „Балкантон“ си беше супер. Те ни плащаха хонорари, ние си работехме това, което обичаме. Първо бяхме трима души само – аз, Косьо и Сашо Бахаров, който от много години вече е в Германия. Той ни напусна преди 30 години. Дошли от Консерваторията музиканти, много навити, с възможности явно, защото можехме да я вършим тази работа. Постепенно започвахме да викаме допълнителни студийни музиканти, които трябваше да свирят – Пепи Славов – барабани, той също четеше ноти, можеше да свири, веднага след това – Иван. И така нещата потръгнаха да станем производствено звено.

Единственият конкурент, който реално имахме, беше бигбендът на Вили Казасян. Това бе тази институция – бигбендът на радиото – която също правеше студийни записи. Други не се произвеждаха, защото, доколкото знам, бе монопол на държавата и не беше разрешено да се правят други записи. Така че се случи ние да запишем албумите на почти на всички – на 95% от българските звезди по онова време. На Емил Димитров два албума, на Лили Иванова доста и на кого ли не. Няма албуми на естрадните изпълнители от 80-те години да не сме ги записали ние. Простичко стана, но това няма абсолютно нищо общо с нашето огромно желание да пишем сами музика, да направим собствена музика, да направим албуми, да имаме собствено, лично послание към хората пред нас. Никога не сме имали никаква амбиция да станем популярни.

Първи концерт

След първите албуми от 1976 и 1978 г., следва първа среща с публиката очи в очи. Както ще чуем от Иван Лечев – за музикантите това е референдум за модерната, сложна джаз-рок музика. А в центъра на София настава истински фурор. Публиката изпълва до предел Студентски дом. Двойно повече от хората в залата обаче са тези, които не са успели да намерят място вътре.

Иван Лечев: Поначало много важна част от съществуването на една рок група са концертите. Това решение възникна спонтанно – направили сме групата, трябва да направим и концерт. Говорихме си, че сме студийна формация – кой ще вземе да дойде на концерт на студийна група; свирим сложна музика – кой ще дойде да слуша сложна музика!

Румен Бояджиев: За което се извиняваме!

Иван Лечев: Извиняваме се, че такава сложна музика свирим. Но се оказа, че има кой да я слуша. Когато зад опашката на коня имаше два пъти повече хора, отколкото вътре в залата – те нямаше къде да влязат – се разбра, че прогресивният рок има почва у нас и от тогава започнахме да правим такива концерти, каквито си правим до ден-днешен и не искаме да правим други. ФСБ е това – голяма сцена, голямо осветление, голям звук – това е нашата звукова среда, нашите изразни средства. Така искаме да правим концертите и не искаме по друг начин. (Аплодисменти.)

В мащабния прогресив-рок звук на ФСБ с необозримото вдъхновение на творците продължават да навлизат нови форми на джаза, приобщава се и фънк музиката. Албумът „Кълбото“, например, е записан с брас „София“, Емил Ханджиев свири приказното соло на маримба в едноименната песен, а тенорсаксофонът на Ангел Везнев смайва в „Калейдоскоп“.

Иносказателни текстове, които музиката отпечатва в нас

Песните на ФСБ идват и с дълбоките послания на текстовете – често метафорични. Просторът в музиката насища с образи въображението.

Константин Цеков: Имаме прекрасни текстове на Калин Донков, на Евтим Евтимов, на Георги Контнастнинов, които са взети от стихосбирки. Другата част от емблематични наши песни са правени по точно обратния начин – с нашия екип текстописци, които са били винаги до нас – Михаил Белчев, Даниела Кузманова, за новия албум се присъедини Живка Шопова... Тези два начина са ни много близки. Най-важното е да се постигне тази сплав между текста и музиката, която не знам как се е получила. Лично аз продължавам да се изненадвам, че след 35 години продължават да се слушат тези песни, което означава, че начинът, по който сме ги направили, е правилният. С изключение на случаите, когато сме вземали текст от стихосбирка, работата е винаги свързана не по най-лицеприятния начин със спорове, естествено, с взаимни компромиси, за да се яви това, което накрая вие го знаете в този вид.

Както разказва Даниела Кузманова в книгата си „Един живот не стига да живееш с музиката на ФСБ“, комисия в радиото седем пъти връща текста на песен заради метафорите в него.

Румен Бояджиев: Беше наистина много глупаво. В текста един прозорец трябва да свети, защото това значи, метафорично, че тя се е върнала вкъщи и е светнала, защото продължава да го обича. Излиза един човек и ти казва: „Вижте какво – този прозорец не може да свети!“ (Смях.) Това беше наистина така.

Песента е „Дъждовни въпроси“.

Десетилетия вдъхновение за публиката

Във времена, когато средата е изпълнена с празнодумие, или още по-лошо – с думи-лъжи, песните на ФСБ идват със силни текстове, вдъхващи смелост, даващи криле. Красивата музика запечатва в нас посланията и така ФСБ въздействат на поколения българи.

Иван Лечев: Не съм особен отпимист за времената, които идват отново. Имам чувството, че нещо започва да се връща от това, от което ние мислехме, че сме се освободили. Едва ли не става мода да се смята, че ако си интелигентен, значи си нещо кофти. Мисля, че тук имаме роля да показваме непрекъснато, че може да се прави хубава музика от интелигентни хора за интелигентни хора. И че това не е нещо лошо и срамно, което трябва да бъде отхвърляно. Това ме зарежда с известна доза оптимизъм, че поне има с кого и за кого да го правя.

Водени от мисията си в музиката, творците от ФСБ са първи в толкова много неща. Първи албум с прогресив рок, първа дългосвиреща плоча на 45 оборота, първи концерт на рок група на стадион – „Академик“ през 1984 г., когато тяхната музика попиват със сърцата си и с телата си 15 000 почитатели.

Румен Бояджиев: Никога не сме търсели да сме първи, то така се е получавало по съвсем естесвен начин, идвало му е времето. Концертът на стадион, например, е станал от организационни съображения. Тогава зала „Универсиада“ бе единственото място, на което се правеха рок концерти в София. Тя беше малка за тогавашния интерес към ФСБ, за който пак казвам – винаги сме се чудили. Тогава решихме, че е по-добре да направим концерта на стадион „Академик“ и просто го направихме.

И още първи: първо лазерно шоу на живо, първи инструментален хит – „Пъпеш“. Те са първи и единствени, чиято пълна дискография е на разположение за свободно слушане – онлайн на fsb.bg.

ФСБ е мисия

Раздали се за публиката, музикантите съхраняват семействата си. ФСБ владеят изкуството и изкуството на живота.

Иван Лечев: Когато един музикант е изцяло отдаден на това, което прави, естествено семейството му има проблеми, защото често не си вкъщи, непрекъснато си на път. Ето, аз сега не съм виждал семейството си от 10 дни. Това си има неудобствата. От друга страна обаче, ако нещо е истинско, то си остава истинско цял живот. Това е като някакъв тест. И от моя гледна точка мога да кажа, че сега, в момента, този тест е много успешен.

Възпитани в духа на ФСБ, на сцената са и повечето от децата им – Румен Бояджиев – син, Борислав Бояджиев – DJ Борче, Стефан Цеков. Всички те – служещи на музиката, даващи й това, от което тя има нужда. Думите на Румен Бояджиев обясняват това.

Румен Бояджиев: За нас ФСБ от самото начало е един клуб, един олтар, в който ние всички сме си вкъщи, никого не чакаме и искаме да изпълним своята мисия. Когато започнеш да осъзнаваш, че не си изпълнил мисията си, това си е мъка. Един талант, според мен, не принадлежи на човека, който го има. Той е даден, за да може да бъде проводник. Това е енергия, която получаваш и ако не я предадеш сред хората – 5, 10 или 5000, ти се чувстваш зле.

Ние от млади успяхме да усетим това и започнахме да използваме този олтар за една религия, която си остана чиста, без да си казваме каквито и да е условия за членуване в този клуб, всеки един от нас знае колко чист трябва да бъде, за да влезе отново в този клуб. Всеки път. Може утре пак да имаме концерт, но всички ние мислим утре как да изпълним мисията си по този начин, по който да бъдем пак заедно и без никакъв срам да можем да застанем пред всички тези хора с лицата си и да кажем: „Ние сме музиканти. Цял живот сме били това. Музиката за нас е голямото нещо.“ Ние сме изключително благодарни на тази публика, която прие нашата сложна музика и успя да усети тази връка – естетиката не може да обясни точно какво е то връзката между артиста и публиката, на каква база се осъществява – но това е феноменално. И колкото повече всички ние използваме феномени в живота си, толкова повече имаме шанс да се измъкнем от това блато. Затова ние смятаме, че ще правим тази музика – може би и нова дори – на ФСБ, и ще бъдем насреща, докато има хора, за които сме полезни. (Аплодисменти.)

ФСБ ни даде толкова много. Какво даде групата на самите музиканти?

Иван Лечев: За мен ФСБ е част от гръбначния ми стълб. Това е моят живот. Всичко друго, което правя, е следствие от ФСБ. Тези хора просто ги обичам по начин, по който не обичам никой друг. По съвсем особен начин, който си е в моята душа запазен за ФСБ. Това е, което имам да кажа аз специално.

Константин Цеков: Аз съм щастлив в две посоки. С ФСБ успяхме да създадем едно мини семейство извън семействата си, където се работи, където постигаме консенсус след много спорове, където излизат хубави резултати, слава Богу. Щастлив съм също така, че не съм имал в каквото и да е предприятие един работен ден в живота си – това е изключително важно за мен. Тази енергия съм си я излял и съм я дал в работата във ФСБ. Така че нещата при мен са двупосочни – дисциплината, работата и взаимното разбирателство в творческия процес са ме правили щастлив във ФСБ.

Румен Бояджиев: Ние се оказа, че в живота си сме живели заедно повече, отколкото със семействата си. Очевидно това се случва, защото е необходимо. От доста време нямаме друг избор. В момента, в който видим любовта на публиката, този знак, че има интерес, че тя ни харесва и то много силно, без това да избледнява през годините, вече е едно заключване за нас самите. Не можем да се откажем. Това значи, че ние сме значими за някого, че има смисъл от всичко, което правим. Това е край на всякакви колебания и аз съм много щастлив, че стоя до тези двама души, че те споделят моята вяра и че има нещо красиво в нашия музикантски живот, за което да се захванем и да възпитаваме с него децата и внуците си.

Изкуство сред живия град – в проекти ни „Джаз истории“ за описване и съхраняване на историята на българския джаз чрез разказите на неговите създатели чухме Румен Бояджиев, Константин Цеков и Иван Лечев за ФСБ. Разговора проведох в поредицата „Цената на успеха“ на домакините – Празниците на изкуствата „Аполония“. Интервю пред публика, на открито, в кафето на пристанището на Созопол, на 4 септември. И още е силен споменът от концерта на ФСБ предишната вечер – когато стотици обичахме живота с тяхната музика. И сме благодарни.

Иван Лечев: Ние просто като упорити магарета ще си правим концертите, за да могат хората да чуят тези песни, които аз мисля, че са ужасно хубави.

Румен Бояджиев: Вчера пак си говорихме, че след този хубав емоционален концерт, който се получи, си казахме: „Ето на, удоволствето свърши, сега започва работата.“ Която продължи до 2:30 ч. през нощта.

  • Разказа на музикантите можете да чуете тук или чрез бутона „Аудио“.
  • „Джаз истории“ се излъчва по Джаз ФМ в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч.

Снимки: Празници на изкуствата „Аполония“

Подобни