Джазът е непрекъснато развиващо и обновяващо се изкуство и винаги е бил тясно свързан с човешкия опит. Затова едва ли е изненада, че през последните години с преосмислянето на теми като ролята на жените в обществото, равнопоставеност на половете и борбата срещу сексизма се заговори и за мястото на жените в джаз музиката, още повече че джазът винаги е бил смятан за отявлена мъжка територия, за клуб на момчетата.
И ако това е на път да се промени, то историята помни смущаващи случки и практики. Така например, по време на ерата на суинга, когато конкуренцията между оркестрите е била наистина голяма, те започнали да представят по някое момиче, което пеело между солата с цел да забавлява и привлича мъжкото внимание. „Ролята му?... да кара мъжете от публиката да точат лиги.“ – пише директно Брюно Костмал в книгата си „Кой изкриви тромпета на Дизи и други джазови истории“ (изд. „Джаз плюс“). Тези момичета били наричани „канарчета“. Любопитното е, че някои от „канарчетата“ познали полета на свободата благодарение на необикновения си талант. Сред тях е и Ела Фицджерлад. Първата дама на песента (както заслужено я наричат) е работила с легендарни инструменталисти, но дори и те нямало как да останат равнодушни пред вокалното ѝ майсторство. Музикантите притихвали в захлас, когато Ела започвала да пее в автобуса на път за следващия концерт на групата.
Ела Фицджералд. Снимка: Michael Ochs Archives/Getty Images
Спомням си колко бях шокирана, когато преди години научих за историята на Дороти Типтън, превърнала се в Били Типтън. През 30-те г. на миналия век Дороти, която свирела на пиано и саксофон, разбрала, че като жена трудно може да стане част от група и тъй като много искала да се занимава с музика, решила да приеме мъжка самоличност. Били Типтън успява да скрие своята тайна до смъртта си през 1989 г. Двойнственият му живот, вкючващ няколко съпруги и множество любовници, е в основата на театрални пиеси, романи, късометражни филми, песни и даже музикална формация. Шотландската писателка Джаки Кей разказа историята на Били Типтън в книгата си „Тромпет“, която беше отличена с Наградата за художествена литература на „Гардиън“. Романът излезе на български език през 2010 г. (изд. „Алтера“, превод: Надежда Радулова).
Ако на един лист се опитаме да изредим всички имена на жени в джаза, за които се сетим, вероятността списъкът да се състои основно от вокалистки е голяма. Десетилетия наред инструменталистките в джаза са по-скоро изключение. Споделяйки своите лични истории днес, голяма част от тях твърдят, че са подценявани, налагало им се е да свикнат с пренебрежително отношение и са чували фрази като: „Свириш добре за жена.“ или „Свириш като мъж.“ – когато отсрещната страна великодушно признава колко добре се справяш. Разбира се, има мъже музиканти, които никога не биха поканили жена инструменталист в групата си, защото все още вярват в мита, че жените не могат да свирят джаз.
Роберта Гамбарини на фестивала North Sea Jazz в Ротердам, Холандия, на 9 юли 2010 г. Снимка: Dimitri Hakke/Redferns (via Getty Images)
По време на една конференция в Япония през 2015 г., организирана по случай Международния ден на джаза, италианската джаз певица Роберта Гамбарини, която от години живее в САЩ, разказа, че навремето искала да се научи да свири на барабани и пътувала със свой приятел до Милано, за да се срещне с известен учител. „По време на целия разговор учителят в нито един момент не се обърна към мен – говореше само на моя приятел. Накрая заяви: „Аз не обучавам момичета.“ Сега нещата се подобряват. В последните години все повече млади жени свирят на инструменти, които традиционно се свързват с мъжете. Има повече момичета, които избират саксофона, барабаните, пишат, аранжират музика.“ – казва Гамбарини и прави важното уточнение: „Всъщност проблемът, че съм жена, беше по-голям в Италия отколкото в САЩ. Мисля, че това зависи от културата. Всяка култура е различна, но в Италия беше трудно. Когато се преместих в Америка, всичко опираше до това дали можеш да пееш, да свириш или не.“
Есперанца Спалдинг на фестивала Cruilla в Parc del Forum в Барселона, Испания, на 8 юли 2016 г. Снимка: Jordi Vidal/Redferns (via Getty Images)
По време на същата конференция Есперанца Спалдинг разказа за своя опит: „Аз не си давах сметка, че съм жена музикант, докато не започнах да уча в Музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън. Преди това бях в учебно заведение, където изучавах класическа музика като басистка. Половината от басистите в моя курс бяха жени. Отраснах с жени, които свиреха на различни инструменти – цигулка, флейта… и схващането, че някои инструменти са женствени или мъжествени навлезе по-късно в живота ми. Когато бях дете, всеки свиреше на инструмента, който искаше.“ Днес американската басистка и певица е едно от най-изявените и запомнящи се имена от своето поколение, смело прекрачвайки жанровите ограничения и следвайки своя собствен музикален път. „Ако наистина искаш да правиш музика, нищо не може да те спре. Нашите музикални герои са се сблъсквали с много трудности, но нищо от културата не ги е спряло да изразят своята гледна точка и да сбъднат мечтите си. За жените е същото – ако искаш нещо, нищо не може да те спре.“ – казва Есперанца.
Елиане Елиас на сцената на Ronnie Scott's Jazz Club на 21 февруари 2011 г. в Лондон, Великобритания. Снимка: David Redfern/Redferns (via Getty Images)
Един такъв пример е кариерата на бразилската пианистка и певица Елиане Елиас, която през 2018 г. изнесе елегантен концерт на Plovdiv Jazz Fest. Преди години бях попаднала на интервю с Елиане за списанието „Даунбийт“, в което тя споделяше, че е трябвало да работи три пъти повече от мъжете, за да се докаже. През 2008 г. разговарях с Елиане по телефона и я помолих да коментира това свое изказване. „В джаза винаги са доминирали мъжете, винаги. Много рядко се срещат жени в инструменталния джаз. Когато пристигнах в САЩ, аз имах проблеми с това, че бях бразилка, при това жена и не на последно място бяла. Всичко това беше срещу мен, при условие че в джаза доминираха мъжете афроамериканци. Така че трябваше да дам всичко от себе си и да свиря не като мъжете, а три пъти по-добре от тях.“ – ми разказа пианистката. В своето есе Sexism In Jazz: Being Agents Of Change („Сексизъм в джаза: да бъдем носители на промяната) барабанистката Тери Лин Карингтън коментира от днешна гледна точка този горчив опит, споделян от десетки жени: „Много инструменталистки мислят, че трябва да са по-добри от техните мъже колеги, за да се преборят със сексизма. Това е излишно усилие. Музикалното пространство е свещено и за всеки от нас ще бъде далеч по-продуктивно, ако просто се отпуснем и творим.“
Тери Лин Карингтън на сцената на New Orleans Jazz And Heritage Festival в Ню Орлиънс на 4 май 2012 г. Снимка: Clayton Call/Redferns (via Getty Images)
Тери Лин Карингтън е една от най-активните и изявени инструменталистки в момента в джаза, със сериозна позиция за положението на жените и е един от най-силните гласове за промяна на музикалния климат. През 2014 г. Карингтън се превърна в първата жена в историята, отличена с „Грами“ в категорията „Най-добър инструментален джаз албум“ за Money Jungle: Provocative in Blue. Два от емблематичните дискове на Карингтън, оказали съществена промяна в кариерата й, са The Mosaic Project (също удостоен с „Грами“) и неговото продължение - The Mosaic Project: Love and Soul. За тези албуми, записани в изцяло женска компания, барабанистката твърди, че първоначалната идея е била да отпразнува артистичния талант на много от жените, с които е работила през годините и с които усеща силна сестринска връзка. Става дума за жени, които са нейни близки приятелки и музикални партньори. Едва след излизането на The Mosaic Project Тери Лин Карингтън си дава сметка, че това е вид активизъм, че е отправила силно социално послание и впоследствие тя задълбочава своята работа в тази посока, ставайки инициатор за създаването на Institute of Jazz and Gender Justice към Музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън, където е професор. Институтът има за цел да даде свобода и пространство на студентите да развиват своя автентичен потенциал без да робуват на културните очаквания и стереотипи спрямо тях. Институцията планира да събере и систематизира най-големия архив в света за жените в джаза, който ще включва както исторически фигури, така и жени, които са живи и са наши съвременнички.
А тези великолепни жени музиканти, които в момента оставят своя отпечатък върху джаза, стават все повече. Те свирят, записват албуми като лидери и работят като студийни музиканти, ръководят групи, композират, аранжират, продуцират, преподават...
Линда Мей Хан О на сцената на Plovdiv Jazz Fest, 2019 г. Снимка: Евгени Димитров, фотографска агенция BulFoto
За първи път в България през 2019 г. слушахме едно от най-нашумелите имена в джаза напоследък – басистката Линда Мей Хан О, която гостува в откриващата вечер на Plovdiv Jazz Fest. Ако си работил с артисти като Пат Матини, Кени Барън, Тери Лин Карингтън и си свирил заедно с Дейв Дъглас и Джо Ловано в групата Sound Prints, както е в случая с Линда Мей Хан О, тези сътрудничества би трябвало да говорят достатъчно. Но басистката не спира дотук – тя композира и ръководи различни формации, а дискографията й наброява 5 албума.
В интервю за сайта musicandliterature.org Линда О разказва как години наред е отклонявала въпроси от рода на: „Какво е да си жена музикант?“ с отговора: „Следващия въпрос.“ Басистката споделя, че е искала да я познават преди всичко заради изкуството ѝ. Затова ѝ се е налагало да подминава много неща около себе си, за да се фокусира върху музиката. Но няколко ключови преживявания са променили перспективата ѝ. Едно от тях е нейното участие в изцяло женската група - Sisters in Jazz, опит, който силно я е вдъхновил. „Тогава осъзнах, че този манталитет да блокираш нещата не е здравословен.“ – казва Линда О. Другият променящ за нея момент е досегът ѝ до вече покойната пианистка Джери Алън чрез една образователна програма. Тогава басистката преживява красиво усещане за общност и води дълги и плодотворни разговори с Алън за преподавателската работа. Вследствие на тези пробуждания в края на 2017 г. Линда О се включи в групата We Have Voice Collective, в която участват още 13 инструменталистки и вокалистки. Формацията издига глас срещу сексизма, подтиквайки към преосмисляне на властта и начините, по които се използват властовите механизми.
„Феминизирането или маскулинизирането на музиката може да бъде контрапродуктивно.“ – пише Тери Лин Карингтън в своето мъдро есе Sexism In Jazz: Being Agents Of Change. Талантът няма пол и изобилното му наличие е задължително за джаз музиката. Проблемът идва тогава, когато заради пола срещаш трудности да разгърнеш и изразиш таланта си. И това са случаите, в които мълчанието е неприемливо.
Женската супер група ARTEMIS, в която участват: Рени Рознес (пиано, музикален директор), Анат Коен (кларинет), Мелиса Алдана (тенор саксофон), Ингрид Дженсен (тромпет), Норико Уеда (бас), Алисън Милър (барабани) и Сесил Маклорин Салвант (вокали). Снимка: Daniel Azoulay, от фейсбук страницата на формацията.
През цялото време, докато пиша този текст, си давам сметка, че от различните хора той ще бъде прочетен по различен начин. Някои мъже възприемат говоренето по тези теми като лична атака, вдигане на много шум за нищо или имат усещането за „лов на вещици“ спрямо себе си. Мисля, че пренебрегвайки опита на другия, това не спомага за решаване на проблемите. За мен като човек, който гледа на джаза като на нещо много повече от музикален стил, основните ценностти, заложени в тази музика, имат огромно значение, когато става дума за човешките взаимоотношения: внимателното изслушване на другия, взаимното уважение, желанието за сътрудничество, свободата на изразяване и волята за диалог. Навлизането на все повече жени в джаза е вдъхновяващо и стимулиращо за много момичета по света, случващото се им дава смелост и ги окуражава да следват мечтите си. Не намирам за основателни страховете, че има опасност изкуствено да бъдат наложени привилегии, базирани на пола или че по някакъв начин може да бъде свалено нивото на джаз музиката. Джазът има солидна основа и не е нещо примамливо и лъскаво, но кухо откъм съдържание, нито е източник на евтино забавление или незабавно удовлетворение. Десетилетия наред джазът е доказал, че притежава достатъчно естествени механизми, за да се предпази от посредствеността и силното влияние на „културата на бързото хранене“. Предполагам, всички ще се съгласим, че музиката е тази, която има значение, а едно от най-приятните неща е да правим музика заедно, в общност и хармония. Или както Тери Лин Карингтън написа: „Джак ДеЖонет, Уейн Шортър и Хърби Хенкок – всички те ме научиха, че балансът между чувствителност и сила, водене и следване, увереност и скромност спомага за магията на сцената и извън нея.“
