Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Музика за влюбени

English
Търсене
104 MHz в София

Новини

Куинси Джоунс – от детство в гангстерска банда до живот с музиката

Изпълненото с насилие детство на Куинси Джоунс го отвежда към музиката. В нея той се научава да дава всичко от себе си, да се радва на всеки миг с изкуството, да е предан партньор, да запази жива страстта си. Един от любимите му моменти е когато извежда български народни певици на сцената с Майлс Дейвис при последния му концерт в Монтрьо заедно с Гил Евънс. За всичко това Куинси Джоунс разказва пред студенти от Училището по кино и телевизия към Университета „Лойола Меримаунт“ в Лос Анджелис. Интервюто е от поредицата „Майстори от Холивуд“. Водещ на разговора, който се провежда на 8 април 2015 г., е журналистът Стивън Галоуей.

Куинси Джоунс отрасва по изпълнените с насилие улици на Чикаго – сред неговите преживелици, когато е 7-годишен, са да бъде прикован към дървена ограда със забит в дланта нож и да оцелее след забиване в главата на шиш за разбиване на лед. „Не ти трябваше да си в южната част на Чикаго по онова време.“ – казва Куинси Джоунс. Той и днес посочва Чикаго като обречен град – с най-голямо насилие в света, „като че има нещо във водата му“, както се изразява той.

Куинси Джоунс израства без майчина грижа и любов – когато е на 7 години, отвеждат майка му от дома им в усмирителна жилетка, тъй като тя страда от деменция. От баща си с бой получава два важни урока, за които си спомня и до днес – когато разменя за пистолет подарените на баща му ръкавици на боксовата легенда Джо Луис и когато отрязва по нейна молба косата на дъщерята на лидера на местната банда на Ал Капоне. И до днес с нея са приятели. Всъщност, точно за тази престъпна фамилия работи баща му – дърводелец. Но когато вижда, че на насилието няма да има край, той извежда децата си от Чикаго, за да се установят в Ню Йорк. Куинси Джоунс оцелява и в момента, когато един от неговите съученици стреля по децата, докато те влизат в училище.

Три години по-късно, когато е на 11 год., Куинси Джоунс е част от детска престъпна банда. „През цялото време бяхме живели сред гангстери – техните дела ни бяха за пример и така изучихме занаята.“ – разказва той. Във Вашингтон разбивали местните магазини, крадяли мед и го ядели в близката гора – толкова много, че после 20 години не вкусва сладката течност. Своите действия той обяснява с думите: „Ти си водач – правиш това, което чувстваш, че искаш. Без майка ми до мен, се опитвах да открия какво точно да правя.“ По-късно в живота специално отделя много време за общуване с децата си, като ги учи на добро, но също така ги приканва да опознаят улицата, където тече животът.

Съдбовният момент е, когато бандата на Куинси Джоунс прониква в богаташка къща. Изяждат сладкишите и сладоледа, забавляват се, като се замерят с храна, и започват да бродят из стаите. „Отворих вратата на стая, в която имаше пиано. Затворих я. Усетих, че пропускам нещо важно. Върнах се, докоснах клавишите на пианото и всяка клетка в тялото ми ми каза, че това ще правя цял живот.“ – разказва днес Куинси Джоунс. Още на следващия ден в училище той започва да усвоява техника на свиренето – първо с инструментите най-отзад в брас секцията: „Затова обичам да пиша музика за духови инструменти – както съм правил с Каунт Бейси и Франк Синатра. Това стана част от моето ДНК, превърна се в моя майка. Казах си, че след като нямам майка, музиката ще ми бъде такава. Това се и случи.“ На 12-годишна възраст от гангстер Куинси Джоунс се превръща в музикант.

От този момент нататък младежът винаги е близо до най-големите в музиката – Рей Чарлз, Каунт Бейси, който го осиновява, когато е на 13 год., Кларк Тери, Уди Хърман, Дюк Елингтън, Майлс Дейвис... Дори, за да се представи за по-голям, носи в себе си пакет цигари, макар и да не пуши. Винаги е на първия ред в залата и в гримьорните след концерта, като влиза в заведенията безплатно – през служебния вход.

В интервюто пред публика Куинси Джоунс разказва и за знаменателния момент, когато тъмнокожи за първи път стъпват в игралната зала на казино – до тогава, макар да им е било плащано по 17000 за концерт, Лина Хорн и Фетс Домино, например, са можели да излизат единствено на сцената и са се хранели в кухнята. Но Франк Синатра ги е вкарал в игралната зала и им казал: „Ако някой ви погледне накриво, счупете му краката.“ Разказвайки тази история, Куинси показва на публиката златен пръстен, който Синатра му подарил, след като го е носил в продължение на 40 години. Пръстенът е с фамилния герб на певеца. Куинси Джоунс разказва и за Каунт Бейси, който изгубил толкова много пари на хазарт, че накрая вместо с биг бенд, се появявал за концерти само с четирима духачи.

За развитието на ритъм енд блуса споделя. „През 40-те години на миналия век всички слушаха Лайнъл Хемптън. Когато белите харесаха това, което слушаха тъмнокожите, се появи рокендролът. Така се разви силата на джаз и блус музиката. А до днес сме единствената страна в света без министър на културата! И страдаме от това. Не знаем кои сме, не познаваме собствената идентичност, своята култура, това колко влиятелна е тя по света. Навсякъде! Виждам това, защото вече 65 години пътувам по целия свят.“

На въпрос на журналиста Стивън Галоуей как, когато е учел музика като тийнейджър, си е представял живота си и какво е искал да постигне, Куинси Джоунс отговаря: „Да стъпя на краката си, да се справя. Да оцелея. В Чикаго беше трудно дори да стигнеш до училище и да се върнеш оттам. Бандите се стреляха, всеки уикенд убиваха учители. Петък вечер си казваха: „Сега ще гръмна учителите!“ Това никога не можеш да го забравиш.“ От психическите травми по-чувствителният му брат заболява от рак и умира през 1998 г. „Не можа да го понесе.“ – споделя с тъга Куинси: „Затова казвам на децата си да открият себе си, да научат разликата между истинската любов и фантазиите.“

След като учи в Университета в Сиатъл и в училището, което по-късно се превръща в колежа „Бъркли“, музикалната си естетика Куинси Джоунс развива през 50-те в Париж. „Отидох там за две седмици и останах пет години. Ако не бяха французите, нямаше да имаме джаз. И днес там се създава най-силната музика на света. По време на церемонията по встъпване в длъжност на Нелсън Мандела, Колин Пауъл се обърна към мен: „Човече, чувствам се като у дома.“ Казах му: „От тук дойде „у дома“.“

В Париж Куинси посещава класовете на Оливие Месиен и Пиер Булез, става ученик на Надя Буланже. „Първите й думи към мен бяха: „Музиката ти е толкова добра, колкото си ти като човек.“ И това е самата истина. От 700 години имаме същите 12 ноти. Слушах симфонични оркестри, брас, дървени духови, струнни, перкусии… Съвременният джаз не е за парите или славата. За тях никога не съм мислил, включително когато работех по Thriller. Правиш това, което те вълнува, от което настръхваш. Заговориш ли за пари, Господ си тръгва.“

Но по-рано, когато е на 15 години, вниква в музиката чрез репетициите на оркестъра, който дирижира Артуро Тосканини. „Учех с концертмайстора на Тосканини и бях на всяка репетиция. Научаваш толкова много, когато седиш зад челите, зад цигулките… Когато се срещнах с Хари Да Коста – концертмайстора на Нюйоркската филхармония, правехме много джаз, научих се да транскрибирам за цигулка солата на Хърби Хенкок и Туутс Тилеманс. „Как го правиш? Ние това не сме го учили!“ – казваха музикантите. Отвръщах им: „Превеждам езика на Консерваторията на нашия език.“ Беше много вълнуващо!“

Част от творческата му биография в ранните 20 години от живота му са създаването на група, с която обикаля целия свят, също така е музикален директор на Дизи Гилеспи. Връщайки се в САЩ, запленен гледа всички нови филми и започва да сбъдва мечтата, която има от 15-годишен – да пише музика за киното. Двама филмови композитори му дават съвети – Алфред Нюман му казва: „Никога не разказвай една шега два пъти.“, а Виктор Янг: „Никога не гледай назад.“ Първо пише музиката за шведски филм, а вторият му ангажимент вече е в Холивуд – със Сидни Лъмет по The Pawnbroker. „Музиката в киното я наричаме „емоционален балсам“. Тя може да те накара да изпиташ най-различни чувства. В Обществото на композиторите и текстописците веднъж направихме експеримент. Нейтън Скот, бащата на Том Скот, бе написал музиката за „Ласи“. Той предостави видео от две минути и половина на Ласи, който пресича гола поля посред бял ден. 30 различни композитори написахме 30 различни вида музика. Всеки сподели своето усещане и то стана усещането на зрителите. Конфликт и развръзка – всичко е за това. Музиката в киното те кара да чувстваш филма.“

С Лъмет правят заедно шест филма, последният от които е „Магьосникът от Оз“. Тогава започва да работи с Майкъл Джексън. Нарича го Смели, защото вместо „фънки“ Майкъл казва „smelly jelly“. „Слава Богу, преди 50 години научих, че целият шоубизнес е основан на две неща: голяма песен и пленителна история. При Thriller Майкъл нямаше никаква идея какво правeхме. Изслушах 800 песни. Всички казваха: „Майкъл достигна върха си.“ А аз отговарях: „Искаш ли да се обзаложим?“ Ако не може да бъде по-добър сега, трябва да му създам възможност да стане. Освен това трябваше да махна диското – то се опитваше да проникне навсякъде. Току-що бях направил дебютния албум на Дона Самър с Love Is in Control и State of Independence. Тогава си казах, че искам в една песен да звучат всичките най-добри гласове на света. Бяха 80-те години, преливахме от ентусиазъм. Вярвахме, че всичко е възможно. Поканих Майкъл, Лайнъл Ричи, Стиви Уондър, Джеймс Инграм... И направихме We Are the World.“

Вестта за смъртта на Майкъл Джексън Куинси Джоунс приема тежко: „Не можех да повярвам. Връзката между продуцент и артист е много специална, трябва да е чиста. Любов, уважение – само така можеш да създадеш хубава песен. Трябва да си имате доверие – когато му кажеш да скочи без предпазна мрежа, наистина добре да знаеш за какво говориш.“

За бибопа споделя: „Джаз бибопът беше създаден и произлезе от биг бендовете. Джей Макшен беше с Чарли Паркър. При Каб Калауей беше Дизи. Всички те накрая се озоваха в групата на Ърл Хайнс. С тях бяха още Майлс Дейвис, Сара Вон, Джей Джей Джонсън. Били Екстайн прибра всички в своята група. Те не се интересуваха от парите, от славата, от подобни глупости, просто искаха да забавляват с музика, с джаз. Както Луис направи това, което се изискваше в неговата епоха. Слушаха Стравински, искаха да бъдат артисти в чистия смисъл на думата. Изведоха музиката на това ниво, но подминаха публиката. Помня, че заведох Чарли Паркър на концерт на Кинг Къртис, където 6500 души ръкопляскаха в такт с песента му. Той просто не можеше да повярва! Не беше виждал нищо подобно. Когато с Лайнъл Хемптън бяхме в „Бърдленд“, Бърд идваше от съседния клуб и учеше партиите на втория тенор. А в съседното заведение свиреше с Мингъс и Дизи! Така течеше животът ни. Още тогава се чудехме кой измисли „бибоп“, „ду-уап“ и „хип-хоп“. Никой от нас не използваше тези думи. Всичко бе предизвикано от обществените процеси, тъй като нашата музика не е родена от култура, а от робство. И ако не бяха Франция и „Конго скуеър“ в Луизиана, нямаше да имаме джаз.“

На въпрос на студент за съвет за успех, Куинси отговаря: „Изпий чашата до дъно и пак ще я получиш, пълна двойно повече. Така започнах да живея още от малък, когато реших, че вече не искам да съм гангстер. Даже и когато става дума за лъскане на обувки. По онова време, през 40-те, станаха модерни обувките „Стейси Адамс“ с малки процепи за комфорт на палеца. Сводниците ги носеха с бели копринени чорапи. Всички ваксаджийчета мацаха наред и оплескваха чорапите, а аз боядисвах обувките така, че да стигна до мястото с цепките в момент, когато върху четката е останала съвсем малко боя. Затова всички сводници идваха при мен всяка вечер да им лъскам обувките. Господ ни е дал две уши и една уста – да слушаме повече, отколкото да приказваме. Баща ми ми казваше: „Започнеш ли задача, изпълни докрай. Голяма или малка, добре я ти свърши.“ Караше ни всеки ден да повтаряме това стихче. И още нещо – научих се самооценката ми да не се влияе от начина, по който ме приемат, тъй като по онова време имаше толкова силни расистки настроения.“

„Смятате ли, че някога в кариерата си сте работили твърде много?“ – задава въпрос водещият на срещата Стивън Галоуей. „Твърде много? Не, никога не съм възприемал това, което правя, като работа. Това е радост!“

„Как постигате целите си?“ – пита студент. „Запазете страстта.“ – съветва Куинси Джоунс: „Джони Мандел, който написа The Shadow of Your Smile и с когото се познаваме още от съвсем млади, ми се обади неотдавна и ми каза: „Ние ще сме първите двама, които ще минем от детството към Алцхаймер без да сме пораснали.“ Не пораствайте! Пазете детето в себе си. Говоря сериозно!“

Един от последните въпроси към него е свързан с любимата му музика, и тук изниква България: „Харесвам всяка музика, която е добра. Защото музиката се дели на два вида – добра и лоша. Толкова е просто. Обичам българските певици! Земеделски работнички, за които ми каза френски фермер, включих в последния концерт на Майлс с Гил Евънс в Монтрьо през 1991 г. Българските певици бяха на сцената със своите спретнати забрадки. Майлс не знаеше за тази изненада до момента, в който не ги чу. Невероятно!“

Цялото интервю на Куинси Джоунс пред студентите можете да прочетете и да видите тук.

Тази вечер в All-Time Jazz Masters ще слушаме музика на Куинси Джоунс, а един от акцентите ще бъде неговият фундаментален албум от 1981 г. The Dude. Създаването му е вдъхновено от скулптура...

Един ден с Хенри Манчини отидохме да разгледаме изложба в художествена галерия и там видях тази статуя. Тя ми казваше: „Вземи ме у дома!“ На мига я купих. В изражението си фигурата не наподобава нищо друго. Статуята вдъхнови албума ми The Dude. Може да звучи странно, но този „другар“ ми говореше на духовно ниво. И се радвам, че бе така, защото иначе този албум нямаше да се появи.

Скулптурата идва от ферма в Южна Африка. Тъй като тя не работи на печалба, собственикът повикал скулптора Фанизани Акуда (автор на каменни фигури „шона“) да учи работниците как да изработват скулптури и да си изкарват хляба. The Dude Фанизани изработва в тази ферма и от тогава насам е при мен! – разказа неотдавна Куинси Джоунс във фейсбук. Главен вокалист в албума е неговата кръщелница Пати Остин, като в записите участват още Майкъл Джексън, Стиви Уондър, Джеймс Инграм и Туутс Тилеманс. Идната седмица Пати Остин ще пее у нас!

Снимки: фейсбук страницата на Куинси Джоунс

Подобни