Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Джаз ден

English
Търсене
104 MHz в София

Новини

Мирослава Кацарова: джазът като отражение на самия теб и собствения ти живот

Певица, водеща на две предавания по Джаз ФМ („Дезафинадо“ и Singin' & Swingin') и организатор на „Пловдив джаз фест“ - Мирослава Кацарова прави нещата с любов, отношение и вкус. Не може да сбъркате почерка й. Затова не е изненада, че нейното есе от поредицата ни с гледни точки за джаза е белязано от силния личен момент, с който по принцип свързваме Мира. А тя обича да разказва истории - прави го чрез изящната си музика, прави го по време на срещите си с радио слушателите, прави го и сега, когато пише и споделя за своя път в джаза - от бунта и търсенето на отговори, през уроците да преодоляваш страха и смело да поемаш рискове, до момента, когато джазът става отражение на самия теб и собствения ти живот.

Открих джаза като музика в най-бунтарските си години. И оттогава джазът ме беляза.

Трябва да съм била 15-16 годишна, когато чух Майлс Дейвис за първи път. Това беше време, в което денонощно разсъждавах дали „съществуването предхожда същността“ или обратно, ежедневно повтарях за себе си думите на Сартр „Адът - това са другите“, преливах от недоволство, критичност към системата, страст към неконвенционалното, воля за свобода. Майлс и Колтрейн паснаха на настроенията ми и на целия ми младежки хаотичен свят от идеи, мечти, сънища, размишления. В онези години истинският смисъл бе общуването – реално, субстанциално, досегаемо. Обичах философите на живота, както и тези на смъртта, говорех с не много дискретна надменност за осъзнаването на абсурда, Сизиф или Сидхарта. Вечерите ми приличаха понякога на фрагменти от филма Round Midnight - много цигари, алкохол, любима компания и джаз. Weather Report, Джако, Yellowjackets, Пат Матини, Oregon...бяха нашите герои, трудно откриваеми, достъпни само за „посветени“. Преживях първата си инициация. Всички бяхме отличници в Английската в Пловдив, през деня ходехме с униформа, вечер умирахме да навличаме широките, oversized ризи и джинси. Това беше краят на 80-те в навечерието на нови надежди, на прехода, на неосъзнатите обречености и провали на моето поколение.

През 90-те всички потеглихме. Всеки по своя път нанякъде - екзистенциално, географски, битийно. А аз поех моето пътешествие към музиката. Започнах да пея.

Появиха се средища като Frankiе's и „Арт клуб“, където пеех вечер от време на време. Там срещнах Рупето. Румен Тосков се превърна в моята врата към джаза. Магичен, талантлив, благороден, почти нереален, той беше винаги наоколо, като ангел. Тогава джазът за мен бе импровизацията. Най-силното и изправящо ме до моите лични предели изразно средство. Рупето ме научи на спонтанност. Започнах да се уча да не се страхувам от грешките, да не се страхувам дори да стана смешна, да бъда открита, болезнено уязвима, започнах да рискувам на сцената. Рискът, разбира се, бе винаги премерен, щом до мен бяха Рупето, Еко и Христо Йоцов. Разбрах, че смелостта е точно толкова значима за тази музика, колкото работата и таланта. Станах дръзка, безкомпромисна, до немалка степен капризна и чудата, непредсказуема дори и за самата мен. Започнах да записвам музика. „Бяло в бяло“ бе истинското начало.

Годините на любов и майчинство бяха озвучени с по-малко джаз и повече мисли и надежди. Вдъхновяваше ме сенчестият глас на Касандра Уилсън и часовете самота около малката ми тогава дъщеря. Научих се да чувам тишината в джаза. Да ценя паузите в музиката и в живота. Да осъзнавам, че да пея тихо е трудно, но това ме изразява повече от шума и крясъка, че умните и приглушени кулминации в песните са по-близки до моята същност от показната, ялова и сладникава красота на мимолетните сингли.

После Рупето отлетя. Слушах Brief Eternity на Боби Макферин и се опитвах да приема самотата си. Болката и изолацията. Започнах да се уча да живея с тях. Продължих. Всички песни, които бях записала, излязоха в Vuelvo al Sur - втория ми албум.

Срещнах един млад и ведър човек, изпълнен с любов към живота и великодушие към всичките ми недостатъци. Миро започна да свири с мен ненатрапливо, деликатно и търпеливо. Не беше ясно точно какво ще стане. Започнах отново да уча и да работя, всичко придоби нов смисъл. Песните, ритъмът, гласът - всичко се промени. Дадох си сметка, че гласът има памет, не само родова, дълбока и кореняща се в несъзнаваното, а емоционална памет, свързана с чувствата, мислите, сънищата. Всичко, което съм преживяла, се носи в обертоновете, в хриповете, в пясъчните му нюанси... Музиката спокойно започна да идва при мен. А лекотата, както се знае, е трудно постижима, но споходи ли ни, оставя дълбоки следи. Джазът се превърна в лекота, но не непосилна, а напълно реална, плод на отношения, които съзряха с годините. От спасение и бягство музиката придоби перспективите на живота ми. Променя се заедно с мен, преживява личните ми метаморфози, с джаза започнахме да си приличаме, защото е „музика, така дълбоко чута, ала ти си тази музика, докато музиката трае“ (Т.С. Елиът).

*Докато пиша това, слушам Both Sides Now на Джони Мичъл, Брад Мелдау трио - Exit Music/ Radiohead cover, Авишай Коен трио - Remembering, Волферт Бредероде трио - Elegia

Мирослава Кацарова

Фотография: Диляна Флорентин

Разговора на Таня Иванова с Мира, провокиран от есето на вокалистката, може да чуете чрез бутона „Аудио“. Предишните текстове от поредицата с гледни точки за джаза днес, които сме публикували, са на Христо Вичев, Андрония Попова - Рони, Петър Славов, Белослава, Христо Йоцов и на театралното семейство Мая Новоселска и Теди Москов.

Подобни