Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

All-Time Jazz Masters

English
Търсене
104 MHz в София

Новини

Моето „Берлинале 2015”. За някои от най-интересните моменти от тазгодишното издание на фестивала разказва нашият кореспондент Ралица Асенова

Още с излизането от метрото на Постдамер плац се чувства познатият полъх на фестивална енергия, идваща от близките площади „Постдам”, „Лайпциг” и „Марлене Дитрих”. Това са местата, където се разположени част от салоните на фестивала „Берлинале”. Билетният център се намира в триетажен мол, наречен „Аркадиа”, който през останалото време на годината е изненадващо пуст. Сладкарницата от немската верига „Карас”, както всяка година, предлага чай и ябълков пай на изморения зрител. Червените мечки с надпис „Берлинале”, населяват местата за туристически снимки и касите за билети, в чиито табла със заглавия на филми са вперени постоянно стотици очи, желаещи да видят най-новото от седмото изкуство.

За разлика от Кан Берлин е много по-демократичен и с малко късмет всеки зрител би могъл да види страхотни филми не само от състезателната програма, но и от допълнителните такива, които предлагат според мен - най-интересното. Не защото големите заглавия не си заслужават, а защото филмите от програмите „Панорама”, „Форум”, Generation и други са много по-трудно достъпни и често са истински съкровища. Ето защо се концетрирам върху тях. Може би това е и съветът, който всеки берлинчанин би дал на многобройната чуждестранна публика. Тази година до 12 февруари са продадени 310 000 билета! „Берлинале” не се колебае да показва и филми, които официалните власти на страните, от които идват, се опитват да цензурират. Протестите този път дойдоха от Северна Корея, Литва и както можеше да се очаква - от Техеран.

На втория фестивален ден опашката за следобедната прожекция на „Такси”, филмът на иранеца Джафар Панахи, удостоен със „Златка мечка” от журито на „Берлинале” само преди броени дни, излиза на десетки метри извън киното „Берлинале паласт”. Но въпреки добре познатия февруарски студ на тази северна ширина никой не губи търпение, напротив – сред публиката се завързват лесно приятелства, разменят се съвети за филми, търгуват се билети... Днес е щастливият ми ден и след като с радост грабвам буквално последния билет за „Такси” и се втурвам към препълнената зала, се сещам за първото ми „Берлинале” през 2011 година, когато друг иранец – Асгар Фархади, представи „Раздяла” и получи куп награди: „Златна мечка” и „Сребърна мечка” за най-добра женска и мъжка роля, а по-късно и „Оскар” за чуждестранен филм.

Няколко любопитни подробности за „Берлинале”: първото му издание през 1951 г. е организирано от съюзниците във Втората световна война - Франция, САЩ и Великобритания. Тази година сред гостите са Жюлиет Бинош, Натали Портман, Шарлот Рамплинг, Вим Вендерс, Вернер Херцог, Шарлот Генсбург, Кейт Бланшет и Никол Кидман, които участват във филми от програмата. „Берлинале” е насочен най-вече към авторското кино, прогресивно и геополитическо. Гьоте би се занимавал с кино, ако живееше днес, твърди Копола - несъмненено, особено при наличието на подобен фестивал...

Тази година станахме свидетели и на силно българско присъствие на Берлинале, макар и в съавторство: „Никой не иска нощта”, копродукция на Испания, Франция и България, която откри фестивала, както и копродукциите с Румъния „Аферим!” и „Защо аз?”.

А в залата - едно жълто такси пътува из шарените и живи улици на Техеран. Различните пътници, влизащи в колата, споделят своите истории, интервюирани от шофьора, който е самият режисьор Джафар Панахи. Неговата камера, поставена на таблото на „мобилното му студио”, запечатва духа на иранското общество по комичен и драматичен начин...

Въпреки завидния брой получени награди на престижни фестивали това, което прави Джафар Панахи уникален, е „криминалното” му настояще. Той е арестуван на 2 март 2010 г. заради участието му в протести срещу иранския режим. След мобилизирането на организациите за защита правата на човека и намесата на ярки представители от света на киното той е помилван, но над Панахи тегне забраната да пише, режисира и продуцира филми, да пътува, да дава интервюта както в Иран, така и извън него в продължение на двадесет години.

Често пъти именно в най-репресивните режими се проявява гениалността на авторите и така през 2011 г. Панахи представя на Филмовия фестивал във Венеция „Това не е филм”, (не) филм за изкуството на правене на филм, заснет тайно в апартамента на автора, забранен в Иран за тридесет години. „Едно свителство за това, което можем да направим само с една камера в една страна, където ни се забранява да правим филми. Както казва една иранска поговорка: „Когато фризьорите нямат клиенти, започват да се подстригват едни други.” „Нашите проблеми са и нашият шанс”, допълва още Панахи в текст, придружаващ филма.

Журито на „Берлинале” не крие пристрастието си към политическите сюжети. Този път то е съблазнено от „любовното писмо” на Джафар Панахи, любовта, която е обзела творчеството му, неговата общност и публиката му.
Ето какво казва самият г-н Панахи за себе си: „Аз съм режисьор. Не мога да правя нищо друго освен филми. Киното е начинът ми на изразяване и смисълът на живота ми. Нищо не може да ме спре да правя филми. Дори когато съм забутан в най-отдалечените краища, аз се свързвам с най-дълбоката си същност. И в това лично пространство въпреки всички ограничения нуждата да създаваме става още по-силна и неотложна. Киното като изкуство се превръща в главното ми занимание. Ето защо искам да продължа да правя филми при всякакви обстоятелства, за да се чувствам жив.” И наистина, неговата изобретателност с малката камера, монтирана в такси, може да засрами стотици режисьори с мега-бюджети, които не успяват да си купят вдъхновение, нито искреност...

Но днес Панахи не може да присъства на награждаването си, затова неговата племенница - малката Хана Саеди, държи в ръката си статуетката на „Златната мечка”, дело на скулптурката Рене Синтенис, а в усмивката й се долавя увереност, че в някой бъдещ ден нито режисьор, нито писател ще бъде осъждан в родната й страна Иран заради идеологията на своето творчество.

Имам усещането, че Панахи в голяма степен е следвал дезиза на Жан Реноар: „Изкуството на киното е в това да се доближава до същността на хората, а не да разказва все по-изненадващи истории.”

Племенницата на Джафар Панахи получава присъдената му „Златна мечка”Племенницата на Джафар Панахи получава присъдената му „Златна мечка”

Тази година „Берлинале” решава да присъди две първи награди за режисура: на черно-белия исторически филм „Аферим!”, дело на румънеца Раду Джуд и на полякинята Малгожата Шумовска за филма „Тяло”.

“Моят филм се занимава с връзката между миналото и настоящето или да го кажем още по-добре - връзката между настоящето и миналото”, казва Раду Джуд. Избрал е черно-белият вариант на филма, тъй като този подход най-добре олицетворява епохата от XIX век, в която зрителят се пренася. С „Аферим!” се потапяме в атмосферата на румънската действителност от онова време, изпъстрена с афоризми и поговорки на румънски и чуждестранни писатели от онази епоха. Един остроумен начин да се подчертае личната гледна точка на създателите на филма. Именно в ироничния смях, който той провокира, си даваме сметка и за трагичното, сблъсквайки се с нашите собствени предрасъдъци.

„Тяло” на Малгожата Шумовска заслужи другата първа награда за режисура. Този филм отново потвърждава силата на полската филмова школа. Разказ за момиче в края на детството, попаднало в капана на анорексията, за нейния консервативен баща, за болезнената липса на майката и за трансцеденталните възможности в образа на единствената й приятелка Ана. Режисьорската работа изследва зависимостите между тялото и душата в християнската религия, съвременността и окултното. По ирония на съдбата преди обявяването на наградите Шумовска коментира иронично с журналисти, че не знае какво толкова анализира журито и че наградите му са случайни. Е, според мен нейната е напълно заслужена...

Нека добавя и „Сребърните мечки” за най-добри женска и мъжка роли. За това издание на „Берлинале” журито ги присъжда на жената с енигматична красота Шарлот Рамплинг и на сър Том Кортни, който помним от „Доктор Живаго” и „Самотата на бегача на дълги разстояния”. И двамата актьори участват във филма „45 години”, филм за брачен юбилей между двама съпрузи, който по странно стечение на обстоятелствата може да се окаже невалиден.

Освен основната конкурсна програма споменах, че в „Берлинале” съществуват допълнителни такива. Между тях са тази за независимо и артистично кино „Панорама”, филми за младежката публика в Generation, нови открития и обещаващи таланти от германската филмова сцена в „Перспективите на немското кино”, авангард, експериментално кино и операторско майсторство във „Форум” и изследване на късометражните форми в „Берлинале шортс”. Следват още „Ретроспектива”, „Берлинале класикс”, „Почит”, тази година посветена на Вим Вендерс, „Кулинарно кино” и огромния форум за млади таланти Berlinale Talents.

Ето и няколко филма, акценти от допълнителните програми:

„Защо аз?” (De ce eu?) на режисьора Тудор Джурджу, копродукция между Румъния, България и Унгария, разказва историята на млад човек с чисти помисли, който се сблъсква с политическата и съдебна румънска система. Корумпирани политици, корумпирани инвеститори и между тях един млад прокурор, който трябва да избере между своята кариера и истината. Черна картина на една гнила система, заразила цялото общество, търсещо възможност за ново начало. Но как би могло то да се случи, след като ретроградните методи и ценности възтържествуват? Важен филм за системата в Източна Европа, който оставя горчив привкус върху темите, отнасящи се до справедливостта, куража и силата да се борим.

Документалният филм „Фасбиндер: да обичаш без претенции” (Fassbinder - To love Without Demands) е личен и открит реверанс към знаменития германски режисьор, посмъртно обяснение в любов – към киното му и към неговата личност.

Когато открих за първи път киното на Фасбиндер в Сорбоната в лекциите на италианеца Андреа Ненчиони, си помислих: „този човек е живял поне 7 живота за краткия си жизнен път от 37 години”. Филмът на датчанина Кристиан Браад Томсен го доказва. В него виждаме Фасбиндер – тоталният работохолик и автор на повече от 40 пиеси, игрални и телевизионни филми, както и на 14 серийният „Берлин Александърплатц”. Фасбиндер – силно емоционален и ревнив към любовниците си и любимите си актьори, които виждаме на екрана, и още Фасбиндер – сприхав и вдъхновяващ, с неизчерпаеми кино и философски идеи...

След прожекцията, около десет минути дискусията не започна, въпреки че микрофоните работеха и сред публиката вече имаше назрели въпроси. Но вместо въпроси – всеки един от нас прекара един много интимен момент с автора, който, след като видя за първи път вълнуващите си спомени на голям екран, не можа да скрие вълнението си и заплака.

Последва и кратък разговор, в който Томсен не скри разочарованието си, че Датският филмов институт отказал да подкрепи филма му, обявявайки го за „ненужен”, разказа за старателното събиране на архивни материали в продължение на 30 години и обоснова твърдението на Фасбиндер, че „любовта е по-студена от смъртта”.

Филмът „Флотел Европа” бе част от програмата „Форум”.  Това е личната и носталгична история на един босненец, израснал в Копенхаген в бежанския лагер, наречен „Флотел Европа”. Владимир Томич нарича така филма си, създаден от архивни кадри, избрани сред стотици видео-касети, заснети от босненски бежанци, живеещи в лагера – огромен кораб. Томич избира много личен подход към заснетите материали и чрез глас зад кадър, който самият той записва, сглобява по интересен начин различните източници в 70 минутен разказ.

Когато през 1992 г. започва войната в Босна и Херцеговина, Томич е на 12 години и живее със семейството си в Сараево. За баща му е невъзможно да напусне, но Владимир, майка му и по-големият му брат успяват да заминат за Копенхаген, където са настанени в хотел-кораб, заедно с хиляди други бежанци.

Кадрите не изпускат никой от важните моменти: пристигането му в Копенхаген, първата му любов - Мелиса, първите му политически пристрастия, новините от Босна, които се разпространяват от чуждестранните медии, по-големите му приятели, които слушат и свирят рок енд рол - някои от тях умират от свърхдоза, а други - наблюдават как национализмът назрява на палубите на кораба-дом. Персонажите от „Флотел Европа”, акустирал на студения северен бряг, ни умиляват, карат ни да се смеем, да надничаме с любопитство в ежедневието им, да слушаме музиката им, представена като централен елемент на спасението. Въобще не се учудих, когато босненската фотографка до мен заплака, припявайки си песен от филма – на лицето й бе изписан носталгичен отпечатък на цяло едно поколение, раздвоено между два свята...

Кадър от филма „Какво се случи, мис Симон?”Кадър от филма „Какво се случи, мис Симон?”

И накрая, да завършим с един джаз филм: „Какво се случи, мис Симон?” (What Happened, Miss Simone?). Филмът на Лиз Гарбус се концентрира върху Нина Симон като легендарна джаз певица, превърнала се в ревностна и политически ангажирана защитничка на човешките права. Режисьорката преплита архивни кадри и непоказвани досега интервюта, създавайки детайлен и автентичен портрет на един истински артист. „Понякога звуча като насипване с пясък, а понякога като кафе и сметана” - коментира Нина Симон с чувство за хумор достойнствата на своя дрезгав глас. Именно той ни води през целия филм на Гарбус, който се стреми да отговори на въпроса от заглавието си.

Може би защото киното следва ревниво реалността на живота, на „Берлинале 2015” имаше много страдание, показано чрез филмите. Фасбиндер добавя: „Не е лесно да се приеме, че страданието може да бъде и красиво. Това е трудно. Това е нещо, което може да разберете, само ако погледнете много надълбоко в себе си...” И този път фестивалът в Берлин потвърди думите на гениалния режисьор.

На основната снимка: кадър от филма на Джафар Панахи „Такси”

Подобни