Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Джаз ден

English
Търсене
104 MHz в София

Новини

Музиката като четвъртия ипостас на Бог: Сесил Маклорин Салвант с разтърсващ концерт в Люксембургската филхармония

Вече знам коя е най-любимата ми джаз певица от тези, дето живеят в нашето време - Сесил Маклорин Салвант! Преди дни я чух на вълшебния й концерт в Люксембург, в залата на тамошната филхармония с изумително мека и благородна акустика, където гласът на Салвант се чувстваше така добре, сякаш пространството бе продължение на собственото й тяло.

Dreams and Daggers е името на последния й албум, който имам разписан от нея и който получи „Грами“ за най-добър джаз албум за 2017 г. Заглавието на проекта й, който е концертен запис от 3 нейни последователни гига във Village Vanguard, се оказа метафора на цялото ми пътуване от последните дни, пълно с контрасти като в музиката й. Видях романтичния и неумолим средновековен дух на Брюж и Гент, където въздухът ухае на усоя от каналите, на миди, които задължително се хапват по бистрата из тесните каменни улички, на гофрети с шоколад. Но видях мизерията и мръсотията, изсипана насред централен квартал в Брюксел, което ме обърка и шокира.

А Люксембург се оказа едно истински защитено и чисто във всеки смисъл средище на живот. Сградата на филхармонията е фантастична, футуристична, кръгла и бяла, сътворена от френския архитект Кристиян де Портзампар. Вътре те приласкава със светли коридори, отвеждащи на спирали към залата, облицована в луксозно тъмно дърво. Моето място бе на първия ред, за щастие!

Сесил Маклорин се появи в шарена рокля до коляното, която ми изглеждаше като гугла на кралски шут. В цветовете и в почти архитектурната й визия припознах изтънчена самоирония, както и финеса на самоотреклия се в името на музиката. В самото начало за малко ми мина през ум римското „Ave Cаesar“. В продължение на почти два часа тя наистина умираше, но и се раждаше на сцената. В нея нямаше нищо от гладиаторското настървение и животинската безпощада на певците и музикантите, които забавляват публиката си с демонични демонстрации на виртуозитет и със смазващата мощ на таланта си. Сесил Маклорин Салвант опитоми залата, а и всички ни в нея с овладяност, прецизност, човечност и непосилно спокойствие.

Залата на Люксембургската филхармония е достатъчно голяма, за да побере повече от 1500 човека. Макар че бе препълнено, пространството стоеше достолепно и уютно, не само заради дървената акустична облицовка на стените и тавана, не и заради гордия орган в дъното на сцената, но и поради камерния дух на целия концерт.

Сесил пристъпи на сцената - категорична и уверена, в компанията на обичайния си пианист Аарън Дийл, басиста й Пол Сикиви и различен от записите й барабанист - Кайл Пуул. И тримата - първокласни музиканти, които без да се натрапват и изтъкват, разгръщаха забележителните си качества във всяка следваща пиеса.

Изборът на 28-годишната Сесил показва зрялост, изтънчен и неочакван вкус към значително по-стар музикален репертоар. Тази любов към песни от зората на 20-ти век тя възпитава с учителя си по джаз Жан Франсоа Бонел в Екс-Ан-Прованс, благодарение на когото тя открива импровизацията като изразно средство. Разбира се, в начина й на пеене днес тя е претърпяла множество метаморфози. Сега Салвант импровизира като истински модерен вокалист, използвайки текста и думите, които също променя. Владеейки с лекота различни тембри, певчески постановки и диапазон от три октави, младата джаз дама изигра истински, плътен и смислен музикален спектакъл. Тя пя с много ирония, с болка и с любов, а тъгите й по един странен начин ни караха да се чувстваме изумени, дори малко щастливи, както се казва в допълнително привнесения текст на песента на Дайна Уошингтън Mad About a Boy, която тя изпълни главозамайващо.

Едно от бижутата в програмата й бе, както впрочем и в диска, песента от операта на Кърт Вайл Street Scene - Somehow I Could Never Believe. Това е история, която Сесил разказа с неочаквани и контрастни тембри на гласа си, с толкова дълбок и разтърсващ артистизъм, без мелодрама, към която иначе текстът малко предразполага, но със суровата категоричност на човек, който знае какво прави. Произведението е сътворено от Вайл през 1947 г. и същата година е премиерата на Бродуей. Street Scene е считана за първата американска опера - смес от традиционна европейска опера и американски мюзикъл. Музикално, културно и дори чисто драматично творбата е преход между „Опера за три гроша“ от 1928 г. и „Уестсайдска история“ на Бърнстейн от 1957г. Постановката съдържа солови арии и ансамблови изпълнения с дискретни препратки към стила на Пучини, но най-завладяващи са джаз и блус детайлите, които предразполагат към специфичен и модерен танц на сцената. Песента, взета от цялото, е с текст на Лaнгстън Хюз и възпява непонятния и непоклатим оптимизъм на женската природа, съчетал в себе си неотделимо и ненакърнимо тъги и радости.

На сцената Сесил Маклорин Салвант се чувстваше откривателка и заради възхитителната акустика на пространството, с което тя си играеше като дете. Напускайки обсега на микрофона, тя изследваше всеки ъгъл на сцената, а публиката, притаила дъха си, чуваше ясно и най-тихата динамика на гласа й. Изненадата дойде, когато прожекторите осветиха органа. След минута на пиедестала пред клавиатурата му се появи пианистът Аарън Дийл и засвири тихо в най-високия регистър. Сесил се присъедини към него с подходяща, стъпваща на пръсти динамика. Полека този божествен дует зазвуча като камбанария, а класическите препратки към Бах в хармонията изпод пръстите на Дийл се преплитаха с блутоновете на културата, която тези артисти носят в дълбокото си несъзнавано. Това изпълнение остана тайна за мен. Не разбрах как се казва песента, може би защото не беше важно. Тази анонимност я запази такава, каквато се случи - ефимерно, светло, незабравимо чудо, след което за сетен път осъзнах, че музиката е четвъртият ипостас на Бог.

Снимки: авторката

Подобни