Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Уикенд настроение

English
Търсене
104 MHz в София

Новини

Пианистът Рамзи Луис си спомня за голямата Нанси Уилсън

Тя беше един от най-фините разказвачи на истории, до които продължаваме да се докосваме чрез песните и блестящия й вокален талант. На 13 декември миналата година ни напусна голямата Нанси Уилсън, а само преди дни – на 20 февруари, се навършиха 82 г. от рождението й. Днес публикуваме спомени на легендарния американски пианист Рамзи Луис за Нанси Уилсън, споделени пред Евън Хага за списанието JazzTimes.

Срещнах Нанси Уилсън преди много години чрез Джон Ливи, който беше първият афроамерикански мениджър на таланти, изнасящи концерти не само в САЩ, но и по света. Той вече беше подписал договор с Кенънбол Адърли и други артисти и проявяваше интерес и към мен. Отидох в офиса му и там срещнах една млада дама. Не знаех коя е тя, а Джон ми каза: „Искам да се запознаеш с тази млада дама. Сериозно обмислям да подпиша договор с нея. От нея ще излезе нещо голямо. Името й е Нанси Уилсън.“

Джон Ливи ми разказа малко за Нанси и определено имаше големи планове за нея, защото искаше да я изпрати в Лондон, за да пазарува рокли, с които да излиза на сцената. Той подписа договор с нея, подписа и с мен и усещаше, че ще се получи добре, ако изнасяме концерти заедно. След няколко години ни ангажираше за по 10-15 дати годишно, може би и повече. Така се озовавахме заедно в съблекалните и хотелите и имахме време да общуваме. Толкова се сближихме, че тя стана кръстница на дъщеря ми. Нанси беше прекрасен човек. Тя не се впечатляваше от известността, нито беше роб на външния си вид. Интересуваше се от това да протяга ръка и да докосва хората.

Мисля, че ако трябва да опиша Нанси, ще кажа, че тя просто беше човек, който обичаше да пее. Беше индивидуалист по отношение на своя стил на пеене, но споменаваше Джими Скот много, много, много пъти. Без съмнение обичаше Сара Вон и Били Холидей. Дайна Уошингтън също беше една от нейните любими певици, но не толкова много, че да й подражава. Мисля, че харесваше начина, по който Дайна навлизаше в текстовете на песните, както и Нанси правеше и това идваше от блуса. Нанси не четеше ноти, но ако изсвириш песента веднъж за нея и я оставиш да я чуе, тя запомняше мелодията. Имаше толкова чувствителен слух, че ако правех промени с някой и друг акорд, тя би могла да ме последва както би направил един саксофонист. Нанси можеше да ме следва в хармонично отношение, след което ще ме погледне и ще се усмихне.

Никога не сме се възприемали като „джаз“, „поп“ или „R&B“ артисти, просто гледахме на себе си като на музиканти, които обичат страхотна музика. Тя ми казваше: „О, Рамзи, чу ли тази песен?“ И тази песен можеше да е от Бродуей. След това аз щях да назова дадена песен и тя да се окаже на върха на поп класациите. Говорехме за музиката като за музика. И поради факта, че не изпълнявахме поп, европейска класическа музика или джаз като Чарли Паркър, Били Холидей или Сара Вон, на хората им беше трудно да ни класифицират по определен начин. Затова попадахме в много различни категории.

През 60-те г. и двамата имахме усещането, че САЩ са в много деликатна позиция. Нанси намери време да отиде до Селма и да бъде с Мартин Лутър Кинг. Аз не успях, но Нанси го направи. И двамата бяхме чувствителни към сътресенията в държавата и опитите да бъдат решени расовите проблеми. Всички музиканти бяха чувствителни към това. Нанси – също, без съмнение.

Направихме няколко албума заедно - The Two of Us, Meant to Be, Simple Pleasures. Нанси винаги знаеше какво иска, влизахме в студиото и не отнемаше повече от един-два опита, най-много три, преди да приключим. Тя беше една и съща както в студиото, така и по време на концерт: естествен талант, който изливаше душата си без колебание. Всички се поглеждаха в студиото и си казваха: „Това беше страхотно!“. Нанси се обръщаше към контролната стая и питаше: „Как беше?“ Ние отвръщахме: „Шегуваш ли се? Ела и чуй сама!“

Обичах работата й с Кенънбол Адърли. Всички записи на Нанси са качени на моя iPod, там са и всички записи на Кенънбол. Качвам само най-доброто от най-доброто (смее се). Двамата се обичаха и се познаваха преди аз да срещна Нанси. Това беше една от причините тя да отиде при Джон Ливи, защото Кенън вече работеше с него. Той беше казал на Джон: „Трябва да чуеш тази млада дама от Охайо.“

Тя беше един от най-добрите радио и телевизионни водещи заради своята обаятелна личност и любовта си да говори с хората и да общува и винаги да бъде наясно със случващото се в професионалните среди (през 60-те г. тя води The Nancy Wilson Show по NBC, което печели награда „Еми“, а през 90-те г. Нанси Уилсън става водеща на Jazz Profiles, документална поредица по Националното обществено радио, посветена на джаз легенди и наследството на джаза, бел. ред.) Нанси не само имаше чувство за хумор, тя знаеше вицове. Някои от тях бяха толкова цветисти, че не би могъл да ги разкажеш по радиото (смее се). Всичко, което мога да кажа за Нанси, е, че тя беше великолепен талант и с нея общуването ставаше с лекота. Ние се обичахме като приятели и като семейство.

Подобни