Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Музика за влюбени

English
Търсене
104 MHz в София

Новини

Съвършенството е постижимо: ден трети на „Пловдив джаз фест“

Всеки може да твори красота. Всеки е способен на постигане на съвършенство. Два концерта, конкурс и джем сешън в третия ден на „Пловдив джаз фест“ ни дадоха много основания да вярваме в това.

Безкомпромисна музика, предадена без самоцел

Георги Корназов обявява световната премиера на инциирания от него проект в почит към Кени УилърГеорги Корназов обявява световната премиера на инциирания от него проект в почит към Кени Уилър

В третия ден от „Пловдив джаз фест” беше световната премиера на проекта „Величието на Кени Уилър”. Програмата, която е създадена по идея на живеещия и работещ във Франция български тромбонист Георги Корназов, ни срещна отблизо с красивата и въздействаща музика на канадския тромпетист и композитор Кени Уилър. Той е познат повече в музикантските среди, отколкото на широката публика, и това беше една чудесна възможност да се докоснем до не толкова популярни пиеси, които със сигурност заслужават повече внимание. Композициите бяха представени от групата на Корназов, в която свирят френските му колеги Армел Дюпа (пиано), Фредерик Шифоло (контрабас) и Кристоф Марге (барабани). Специален гост беше белгиецът Давид Линкс, който е един от най-добрите европейски джаз вокалисти. Той е бил близък приятел с Уилър и е работил с него. В интервю за Джаз ФМ, което ще излъчим идната седмица, Линкс разказа, че двамата са имали планове да записват заедно, но идеята не се е осъществила.

Всички преживявахме, всички участвахмеВсички преживявахме, всички участвахме

Георги Корназов беше подбрал репертоар от пиеси, към които има лично отношение. Това са теми от албуми на Кени Уилър, които през годините той е записвал с имена като Кийт Джарет, Майкъл Брекър, Ян Гарбарек и др. Българският музикант не беше правил драстични промени в музиката на Уилър – хармонически и по отношение на мелодията, но в аранжиментите отчетливо се усещаше неговият почерк, беше добавил цветове и нюанси, които придадоха дълбочина и нови измерения към случващото се на сцената.

Музикален момент е развълнувал пианиста Армел ДюпаМузикален момент е развълнувал пианиста Армел Дюпа

Програмата беше балансирана, премерена, поднесена с много вкус от безкомпромисни музиканти. Любопитното е, че концертът не се превърна в самоцелна проява. Общуването между самите артисти и умението им да комуникират с публиката беше приобщаващо и непринудено. Не липсваха моменти на по-закачливи диалози между пластичния глас на Давид Линкс и виртуозния тромбон на Георги Корназов. В някои от своите сола българинът вплиташе по елегантен начин елементи от българския фолклор, което беше жест от негова страна към родната публика, а това ни сближи още повече с музиката на Кени Уилър. Армел Дюпа беше брилянтен на пианото и бързо се превърна в любимец на аудиторията, а барабанистът Кристоф Марге демонстрира изключително висока класа.

Толкова чисто изкуство. Пианистът свиреше босЧисто физически контакт – пианистът свиреше бос

След като чухме органичността в звученето на трибюта „Величието на Кени Уилър”, стана ясно защо Георги Корназов определя своя подход в изграждането на концерта като „драматургия”: едната пиеса преливаше в следващата, всяко от изпълненията добавяше по нещо ново и неочаквано към палитрата, надграждаше и разкриваше нови дълбочини от музиката на Уилър. Сред открояващите се моменти бяха баладите Where Do We Go From Here и Winter Sweet, създадена по текст на Норма Уинстън. Давид Линкс сподели, че Winter Sweet е една от любимите му песни. Той я изпълнява вече 20 г. на сцената. Кени Уилър го е накарал да я научи от днес за утре, което е затруднило вокалиста, имайки предвид сложността на материала. На финала на „Величието на Кени Уилър” прозвуча красивата сюита For Jan, достоен завършек на празника с музиката на един от най-енигматичните и брилянтни артисти на нашето време.
(Таня Иванова)

На сцената е вече Давид ЛинксНа сцената е вече Давид Линкс

Неочаквани, романтични версии на джаз класики обогатиха възприятията ни за света

Един час в различните измерения на любовта – желаната, сбъднатата, споделената, изгарящата, изстинала... Камелия Тодорова и Ангел Заберски бяха съвършени в поднасянето на програма от красиви песни във възхитителни аранжименти. Поезията в пианото на Ачо, чувствеността в гласа на Кеми – двамата галеха ухото с познатите и обичани песни, поднесени романтично, по нов, неочакван, техен начин.

Камелия Тодорова с Ангел ЗаберскиКамелия Тодорова с Ангел Заберски

Всички познаваме нежността в изразяването на Ангел Заберски и фразирането на Камелия Тодорова – абсолютно неповторимо. Многозначителните, често хумористични, понякога тъжни думи в песните придобиваха нов смисъл в пренареден пъзел, в непредвидено съчетание. Претворяване, което звучеше като оригинал – като че песента винаги е била предназначена да звучи точно така, в тази нейна красота. Голямо удоволствие! И чувство за благодарност, че ти е бил показан и този поглед към света. Светът обективно е същият, само възприятията за него са се обогатили. Светът е станал триизмерен.
(Светослав Николов)

„Всеки дава своя цвят към цялостната картина и всичко се подрежда.“

Вокалистката на Polyphony Паулина Спиридонова

Усет за красотата и въздействието на мелодията, развиването й с взаимност и внимание, с талант и с голямо желание. Това е музиката на младежите от групата Polyphony – студенти в Националната музикална академия, а на първия конкурс за джаз изпълнители, организиран от „Пловдив джаз фест“ – спечелили наградата за композиция. Още преди да бъдат обявени отличията, разговаряхме с тях, а от отговорите на въпросите ще разберете защо музиката им лесно прониква в тялото, за да изгрее мелодията в усмивка, а краката да тактуват ритъма. Polyphony са: Самуел Ефтимов – пиано, Исак Бенбасат – ударни, Паулина Спиридонова – вокали, Емилио Мархолев – бас.

Група PolyphonyГрупа Polyphony

Много ми хареса отношението ви към мелодията – как я уважавате, обичате, развивате. Кажете ни за вашите композиции – как мелодиите идват при вас и как след това заедно ги разработвате?
Исак: Обикновено един от нас има идея, мелодия. След това сядаме и я разработваме. Всеки дава свои идеи…
Паулина: Хубавото е, че имаме много общо виждане за мелодията. Дори всеки поотделно да слуша различен стил музика и да е на различна вълна, когато се съберем, всичко се допълва. Това е интересното – всеки дава своя цвят към цялостната картина и всичко се подрежда.

Добре сте се събрали! Как се появи вашата група и желанието ви да работите заедно?
Паулина: Групата претърпя много метаморфози. Ние сме съвсем отскоро – събрахме се през септември. Преди това работехме в по-различен състав. Идеята се роди от един конкурс – трябваше да напишем авторска песен. След това нещата потръгнаха. Ентусиазирахме се да продължим. Така е и до днес – макар някои хора да си тръгват, а други да идват, се запазва цялостната концепция.

Как бихте се описали чрез музиката, която изпълнявате – първо заради мелодията, второто заради начина по който много хубаво импровизирате заедно? Очевидно е как сте в хармония, когато правите музика.
Емилио: Всеки един от нас си свършва „работата вкъщи“ много добре. След което има подготовка, като се съберем заедно. Като група, всеки един от нас си знае ролята – какво да направи в състава. Например с барабаниста – аз съм басистът, знаем как да пулсираме, знаем как да направим… – стараем се, естествено – да направим път за изпълнителя. Гледаме да не си пречим. Това е същността на едно изпълнение – да е взаимно.
Самуел: Може би цветът идва от това, че всеки уважава другия като музикант.
Исак: Да, да, точно така. Това е отборна игра, все пак.

Вие сте в началото на пътя си в музиката. Може би изглежда малко страшно, неособено сигурно какво предстои, как ще се случи, какво ще откриете и как ще го развиете. Какво ви насърчава? Какво ви кара да се чувствате добре с музиката?
Самуел: За мен мелодията и хармонията, начинът по който човек чувства музиката – това много ме привлича. Много ми харесва, че можеш да бъдеш себе си, че можеш да се покажеш чрез музиката. Че с нея можеш да изявиш своята истина и всеобщата истина за целия свят. Да, това е, може би.

Супер сте! Много ви благодаря!

  • Интервюто на Светослав Николов можете да чуете чрез бутона „Аудио“.

Новият ден е така приятно близо…

Пианистът Армел Дюпа е целунат от Бога с таланта да свири красиво на пиано, да извежда до съвършенство, да извисява. На концерта вечерта в Дом на културата „Борис Христов“ го слушахме как тихо свири своите чувства към музиката и участва в изграждането на цялостната картина с другите музиканти в изпълваща пространството музика. За нейните багри имаш чисто визуална представа, а за нейната плътност – осезаемо реална. Буквално физически контакт – със сигурност така му е удобно, но и като метафора е подходящо – той свири бос. В един момент се изправя и се обляга на рояла, за да слуша чудната музика, която другите създават. В друг миг Давид Линкс отива към него, потупва го по рамото във възхита от чутото, после го прегръща, а Армел ръкомаха, сочейки към колегите си, които са направили това възможно. Както казва след това Мирослав Турийски: „Ако погледнеш критериите за музика: мелодия, хармония, импровизация – всичко – ще видиш, че концертът е на върха по всички показатели от горе до долу. Като блок е.“ И добавя, вече за емоцията: „След него искаш просто да помълчиш. След някои много добри концерти си така превъзбуден, че ти идва да викаш. След този – просто пет минути да си помълчиш.“

Отивайки в Bee Bop Café за джем сешъна след основния концерт, разбираме, че от цялата група единствено Армел е изявил желание да свири с местните музиканти. Публика сме хората, които сме избрали да прекараме часовете доста след полунощ с музиката, страстно изсвирена от ентусиазираните млади. В групата на местните влиза и Димитър Льолев, когото често слушаме с Биг бенда на БНР, а също и в още проекти – негови лични и на другите джаз изпълнители в София. Страхотно впечатление прави развитието на неговия тон – станал е още по-изразителен, обран, деликатен и нежен. По промяната на атмосферата разбираме, че нещо вълнуващо става – влязъл е Армел Дюпа. Със стъпването му на сцената музиката започва да се излива. Засвирва фънки Cantaloop. Другите – почти деца, му партнират, а задал основната тема, той им отваря пространство да се изявят със сола. Те се впускат смело, без колебание, без страх – усещат, че участват в нещо голямо и възвишено. Армел Дюпа ги слуша внимателно и намира начин със свиренето си да ги издигне още по-високо на гребена на тяхната вълна. После те няма да искат да падат под това ниво.

Армел Дюпа свири вълшебно. Пръстите галят клавишите, гонят се по тях, танцуват с тях, както казва Таня Иванова, и извличат от инструмента страст. Усещаш, че случващото се не е резултат от предаване на нервни импулси по тялото, а на поток на енергия във въздуха. Тази енергия изпълва залата, сърцата, душите, стяга те в корема, така че, когато говориш по-късно за преживяното, винаги настръхваш. Той е на 32 години, владее джаза и търси неговото развитие в електронен звук. Търси и нови начини на свързване на публиката с музиката. Ще измисли нещо сега непредсказуемо, което после ще ни се струва толкова естествено.

Смяна на местата – още по-надъхани млади хора поемат другите инструменти и с Армел Дюпа си партнират в още едно изпълнение между класическия джаз и фънка, добавят и балада. Пианистът започва фразите си интригуващо, развива ги винаги в интересна посока, оставя другите музиканти да се огледат в тях и след това ги извежда съвършено. Слага точка, която е следващо начало. Скоро самият аз в личния си живот ще се върна към тази идея.

Те ще пътуват много рано сутринта, няма време за сън, но все пак идва моментът, когато Армел решава да си тръгне. Върху бялата тениска облича зеления пуловер, посяга към якето, и когато то е почти на гърба му и чуваме думите: „Вече ще тръгвам.“, дрехата отново се оказва на облегалката на стола с възклицанието: „А може би не. Идва басистът.“ Влязъл е Фредерик Шифоло, а музиката отново напира да излезе. Армел помахва с ръка, подканвайки колегата си към сцената. Едва успял да изрече няколко думи на отказ, Фредерик кима утвърдително, едва ли не – примирено, и излиза на подиума. Явно знае, че въпросът за свиренето не подлежи на обсъждане. Ученикът на Христо Йоцов – Цоньо Цонев, който по-рано същата вечер през смях е казал, че вече е свирил „само на 128 ударни инструмента“, сяда зад комплекта барабани. Цимбалите тъкмо са прибрани от перкусиониста, който си ги е донесъл и се кани да тръгва. Все пак, наближава 3 сутринта, а и са ни се натрупали много преживявания. Но кой отказва още едно приключение?! Засвирват, а Армел слуша Цоньо, не опитвайки се да открие как да се включи в неговата мисъл, а слушайки неговия отговор в диалога, който водят. Който водим, всъщност: ние – с душите си. Говорим тихо, защото така се казват важните неща.

Почти 4 ч. е. Новият ден е така приятно близо… Денят, в който ще споделим почувстваното и разбраното за това как всеки от нас е в състояние да твори красота. Как всеки от нас е способен да постигне съвършенство.
(Светослав Николов)

На „Пловдив джаз фест“ днес

- Публична лекция на Димитър Камбуров за писането на критика за джаза
- Концерт на Ричард Бона
- Концерт на Лили Илиева и „Минимум квартет“

Пълната програма на фестивала.

Какво чухме, видяхме и преживяхме в първия и във втория ден на „Пловдив джаз фест“.

„Пловдив джаз фест“ се организира от Мирослава Кацарова чрез „Блу Ем“ в партньорство с Община Пловдив и Общинска фондация „Пловдив 2019“. Джаз ФМ сме медиен партньор.

Автор на снимките: Никола Тодоров

Подобни