Jazz FM Radio Jazz FM Radio Защото музиката има значение!

В момента звучи

Предаване

Jazz FM Prime Time

English
Търсене
104 MHz в София

Новини

За предизвикателствата пред жените, изпълняващи джаз: три известни дами се включват в дискусия по темата - Тошико Акиоши, Роберта Гамбарини и Есперанца Спалдинг

В навечерието на 8 март организаторите на Международния ден на джаза написаха следното: „В неделя светът отбелязва Международния ден на жените, празнува тяхната способност да дават живот, празнува красотата им и това как те правят от света едно по-добро място. Жените притежават сила, те са завладяващи и независими, а Международният ден на жената има за цел да представи силата и значението на жените във всяко общество.“ Едно от съпътстващите събития, които бяха част от програмата на Международния ден на джаза в Япония миналата година, беше дискусията, посветена на предизвикателствата и триумфа на жените в джаза. В дискусията, която се състоя в Музикалното училище в Осака, се включиха три поколения известни джаз дами – Тошико Акиоши, Роберта Гамбарини и Есперанца Спалдинг. Модератор на срещата беше Мика Шино.

Японката Тошико Акиоши е пианистка, композитор, аранжор и бендлидер. Тя има 14 номинации за награда „Грами“ и е първата жена, която получава признание в читателската анкета на списанието Down Beat в категорията „Най-добър аранжор и композитор“. Есперанца Спалдинг е само на 30 години, но вече има репутацията на артист, който дефинира джаз музиката по-нов начин. Есперанца е басистка, певица, композитор и бендлидер. Носителка е на 4 награди „Грами“. Вокалистката Роберта Гамбарини е родена в Торино, Италия, но от 15 години живее в САЩ. Тя има номинация за „Грами“ и е работила с имена като Хърби Хенкок, Крисчън Макбрайд, Ханк Джоунс и мн. др. В публикацията изваждаме акценти от изказванията на участничките в дискусията, а целия разговор можете да гледате във видеото по-долу.

Дискусията започва с въпрос към 85-годишната Тошико Акиоши. Мика Шино я моли да сподели своя опит на млада жена, започнала кариерата си в джаза през 50-те години на миналия век. „Как съм се чувствала?“ – пита се Акиоши и бързо отговаря: „Никога не съм мислила за това. Когато започвах, бях на 16 г. Много ми хареса композицията Sweet Lorraine и си казах: „Това е начинът, по който искам да свиря.“ Никога не съм си мислела за това, че съм жена и как точно ще се случат нещата. После, когато през 1956 г. заминах за САЩ, започнах да чувам: „Тя е жена.“ и т. н. Десет години свирех в Япония и никой не ме е определял по този начин, никой не говореше така за мен. По онова време не беше прието за нормално джаз музикантите да работят здраво, да се развиват, а аз непрекъснато свирех, опитвах се да ставам по-добра, това беше личната ми потребност. Всъщност музикантите ме мразеха. Те ме мразеха не защото съм жена, а защото бях по-добра от тях. Работех много по-здраво от тях.“

Тошико Акиоши е първият японски студент в историята на Музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън. „През 1952 г. записвах с Норман Гранц в Япония по препоръка на Оскар Питърсън. Това беше забелязано от „Бъркли“. По онова време японец да свири джаз беше нещо изключително, какво остава за японка. Така че аз бях поканена от „Бъркли“ по-скоро, за да ме използват като реклама за училището.“ – спомня си Акиоши. В този период тя има силно желание да свири с музиканти, чийто записи е слушала вече в Япония. Пианистката си дава сметка, че до този момент в родината си по-скоро е била на нивото, в което е имитирала конкретни свои колеги. В САЩ нещата за нея се променят драстично. „В джаза, ако свириш с по-добър музикант, ти самият ставаш по-добър. Никой не беше по-добър от мен в Япония.“ – казва Тошико.

Попадайки в Бостън през 1956 г., тя има невероятния шанс да бъде наета да работи в клуб, наречен Storyville. За разлика от сега, когато свири само по една група на вечер, тогава клубовете наемат по две групи – така дават шанс за сценични изяви на млади и по-малко известни музиканти. „Бях голяма късметлийка, че заминах за САЩ в едни добри времена.“ – казва японската пианистка. Тя разказва за още една практика от онова време, която също е част от миналото. Музикантите като нея са имали възможност да останат в клуба и да слушат своите известни колеги. Така тя се е докоснала до таланта на Макс Роуч, Клифърд Браун, Съни Ролинс и др. Тошико си спомня още: „Когато Майлс ми позволи да остана да слушам, той ме гледаше така (тук Акиоши показва как Майлс я е гледал подпрян на ръката си), а аз бях така (тя показва как цялата трепери). Майлс ме попита: „Нервна ли си?“. Отговорих: „Да, нервна съм“. Той ми каза: „Недей!“ и ми сподели, че се е чувствал по същия начин с Чарли Паркър. Майлс всъщност не беше това, което хората казваха за него. Той можеше да бъде мил и много откровен човек.“

Италианската джаз певица Роберта Гамбарини се включва в дискусията, обяснявайки колко сериозни са трудностите, свързани с емиграцията – заминаване само след покана от страна на учебно заведение без право да работиш. „Има много трудности, когато отидеш в друга държава, но това е животът. Ако наистина искаш да направиш нещо, го правиш.“ – заключава вокалистката. „Всъщност проблемът, че съм жена, беше по-голям в Италия отколкото в САЩ.“ – казва тя и обяснява: „Мисля, че това зависи от културата. Всяка култура е различна, но в Италия беше трудно. Когато се преместих в Америка, всичко опираше до това дали можеш да пееш, да свириш или не. Ако можеш, се навърташ около музиканти, които са по-добри от теб, за да получиш възможност да се развиваш и да ставаш по-добър.“ Според Роберта Гамбарини жените в някои държави от Южна Европа срещат по-големи трудности да правят това, което искат. Гамбарини казва: „От 15 г. живея в САЩ, но виждам, че и нещата в Италия вече се променят. Аз започнах, когато бях много млада – на 17 години. Исках да се науча да свиря на барабани. Спомням си как с един приятел отидохме в Милано при известен учител по барабани. По време на целия разговор учителят в нито един момент не се обърна към мен – говореше само на моя приятел. Накрая зави: „Аз не обучавам момичета.“ Сега нещата се подобряват. В последните години все повече млади жени свирят на инструменти, които традиционно се свързват с мъжете. Има повече момичета, които избират саксофона, барабаните, пишат, аранжират музика.“


Изключителна интерпретация на Роберта Гамбарини на On The Sunny Side Of The Street, в която вокалистката изпълнава солата на Дизи Гилеспи, Съни Ролинс и Съни Стит. Записът е от номинирания за "Грами" албум на Гамбарини Easy To Love.

Есперанца Спалдинг разказва за своя опит: „Аз не си давах сметка, че съм жена музикант докато не започнах да уча в Музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън. Преди това бях в университет, където изучавах класическа музика като басист. Половината от басистите в моя курс бяха жени. Отраснах с жени, които свиреха на различни инструменти – цигулка, флейта… и схващането, че някои инструменти са женствени или мъжествени, навлезе по-късно в живота ми. Когато бях дете, всеки свиреше на инструмента, който искаше.“

Есперанца споделя, че за нея е било шокиращо другите да я възприемат като жена, а не като на студент, който изучава контрабас. „Някои хора започнаха да ме определят: „О, ти си жена.“ Това отношение никога не е било част от моята история.“ – заявява Спалдинг, но е категорична: „Ако наистина искаш да правиш музика, нищо не може да те спре. Нашите музикални герои са се сблъсквали с много трудности, но нищо от културата не ги е спряло да изразят своята гледна точка и да сбъднат мечтите си. За жените е същото – ако искаш нещо, нищо не може да те спре.“ Тук Роберта Гамбарини допълва: „Понякога даже се налага да напуснеш родината си, но това е част от красотата да бъдеш джаз музикант. Твоята мисия е да комуникираш с хората без ограниченията на езика, културата. Ако имаш възможност да правиш това, ще преодолееш какви ли не трудности.“

„Не мога да си представя усещането какво е да се бориш за основни човешки права като здраве, свобода, достъп до образование, но, ако чувстваш повик, ако чувстваш глад да се занимаваш с нещо, трябва да изразиш себе си. Потребността е майка на изобретателността, така че винаги има начин. Той може и да не е открит още, може да е само в главата ти, но има начин да направиш нещата.“ – казва Есперанца Спалдинг. Според нея трудностите могат да бъдат добра основа за креативност. „Креативността е от решаващо значение за човешките същества. Призовавам всеки, който има креативна идея, нека да впрегне своите умения, за да постигне неща, за които не сме мислили и, които не сме опитвали, защото това е, което ни движи.“ – допълва още басистката.

 

Подобни